Днес голямата легенда на „Берое“ Петко Петков празнува своя 70-годишен юбилей! ПФК „Берое“ му пожелава много здраве, късмет и щастливи моменти с близките до сърцето хора.
"За нас е чест, че защитавахте цветовете на любимия отбор с майсторство и вдъхновение! Вие сте не само изключителен професионалист, но и достоен човек, който продължава да работи неуморно и безкористно за славата на нашия клуб. Честит празник!", написаха заралии в официалния си сайт.
.jpg)
Средата на 50-те години. Едно момче родом от село Синитево (Пазарджишко) дори в часовете по трудово обучение си играе с парцалена топка. Все я носи увита около кръста в мрежичка и когато има време я подритва. Любовта към кръглия предмет малкият Петко наследява от чичо си и вуйчо си. Като ученик започва да играе в Локомотив от гара Септември. После в отбора на Акумулаторния завод в Пазарджик. Уж ще ходи като всички други войник в школата Чавдар на ЦСКА, но понеже Родопа (Смолян) влиза в „Б“ РФГ, го взимат там.
На 18 години отива в Миньор (Рудозем). При първото си излизане на терена някой му скрива гуменките, но той не хленчи и си намира нови. После на тренировката един от защитниците така го джаска, че хилавото тогава момче полита извън терена и се спира в един дънер до близката река. Тогава местните му подават ръка, защото виждат, че не е глезльо. Дори на шега в първия мач вкарва четири гола. Там се запознава с бъдещата си съпруга Илка, която е състезателка по тенис на маса. Имат двама синове – Димитър и Станислав. Но да се върнем пак към младежките му години. В Рудозем се води като подземен трудовак.
За това как Петко слиза под земята разказва самият той: „Имахме решаващ мач с Ботев (Пазарджик) за влизане в „А“ група. Повечето от играчите на Миньор бяха все около и над 30 години и въобще не си даваха зор. Знаеха много добре, че ако влезем в елита, ще бъдат сменени. Аз единствен се юрках. Загубихме с 1:4. На всичко отгоре ме изкараха и виновен и хоп – долу в мината. На 400 метра под земята бях пет дни и събирах като луд някакви дървета. Реших, че е по-добре да си изтърпя наказанието в карцера над земята.“ Впоследствие Петко отива в Горубсо (Мадан). Треньор на отбора е някогашната легенда на Славия Димитър (Мими) Байкушев. Когато Петко решава да отиде в по-амбициозния отбор на Мадан, един милиционер от Рудозем му казва: „Ако те видя тук, ще те застрелям!“
Дали от името му или от дарбата му на голмайстор, но Петко с лекота бележи по пет гола. Петков отново се впуска в спомени: „На 29 октомври 1967 година подписах с жена си сутринта в гражданското в Мадан. Следобед с Горубсо победихме Арда с 5:0 и петте гола ги отбелязах аз“.
Харесан е от Берое и футболният опекун на „заралии“ и началник на Втора армия генерал Делчев го премества в Стара Загора. Малко след това Петков е уволнен от казармата без да знае. В един мач срещу Славия за купата в Благоевград обаче играе пълни 90 минути. И точно, когато е в отпуск го викат във военното управление. Там генерали от централното ГУСВ го шантажират „Ако не подпишеш със Славия, може да направим така, че да не играеш футбол две години.“ На тази заплаха курназ момчето отговаря „Ами те и в Рудозем ме плашеха, че няма да играя три години като минах в Мадан, така че няма проблем.“ В този момент военната книжка е скъсана пред очите му. В крайна сметка се намесва дуета генерал Делчев и Бончо Мерджанов и Петко си остава под „Аязмото“.
Интересното е как му се издава нова фалшива военна книжка. Легендата си спомня: „Взеха куртката на един циганин. От друг трудовак донесоха кепе и ме снимаха в първото срещнато фото на центъра на Стара Загора.“ Пак някъде по същото време Христо Бонев се връща в Пловдив от ЦСКА, след като е изиграл шест мача на „Армията“. И кани Петков в Локо (Пд). Но футболистът твърдо решава да остане със зелен екип. Той започва да играе за Берое от зимата на 1968 година. По онова време футболистът, който му подава ръка и играе редом с него през цялата пролет е Петър Жеков. Колегите му Георги Белчев и Евгени Янчовски също го внедряват като основна фигура в тима. В края на кариерата си ветеранът ще подаде ръка на Стойчо Младенов, Георги и Динко Димитрови.
Петко отново подема разказа си: „Никога не трябва да казваш никога. През зимата на 1971 година преди да загине Гунди, със съдействието на Ангел Солаков е решено Бончо Мерджанов да мине на работа в Левски, а с него да отиде и легендата на Берое. Но след смъртта на Аспарухов и Котков, Солаков е махнат от поста си, защото вместо да отдаде дължимото на тримата загинали съветски космонавти, обръща много повече внимание на отишлите си футболни любимци. На негово място е сложен като шеф на МВР Димитър Стоянов. Той поставя свои хора и работата по привличането на Мерджанов и Петков от Берое се разпада. Независимо от това в продължение на цяла година Петков се води лейтенант към Левски Спартак. Феноменалният стрелец говори за дарбата си да вкарва по пет гола: „Аз имам много по пет. Освен в „Б“ група, в „А“ РФГ имам петици на Миньор, Лъсков и Ботев (Вр).
Генерал Делчев прегръща и целува своя любимец. Случаят с врачани е доста смешен. Бяхме с националния отбор на лагер във Велинград. С нас беше и вратарят на ботевци Рамадан Йотов, който като всички на този пост беше доста откачен. Неговият пиниз беше да чупи олуци с глава. Та Рамадан се хвана на бас с мен, че няма да му вкарам гол. Аз му отговорих, че един ще му отбележа. Ако са два ще станат пет. Така и стана. На третото попадение взе да си хвърля ръкавиците и искаше да излиза. Но треньорът им Илия Панев не го смени. Бихме ги даже със 7:1. Най-се гордея обаче с головете си срещу Аустрия (Виена) за купата на УЕФА през сезон 1972/73. Отупахме ги със 7:0 в Стара Загора и 3:1 във Виена. На първия мач вкарах дежурните си пет гола. А във Виена им нанизах още два. В състава им тогава беше и Херберт Прохазка, който тогава бе 17-годишен талант.“
Петко е първият български футболист който отива официално като професионалист в западноевропейска държава – Австрия: „Много бързо стана всичко. Беше в началото на 1981 година през зимната пауза. Треньорът Ерих Хоф ме беше харесал и веднага стана сделката. Само смениха мениджъра, защото първият искаше прекалено голяма комисиона. Когато играх последния си мач в Стара Загора, бях с екипа на Аустрия, защото вече бях подписал и не ми дадоха да играя едно полувреме с беройци. Още първата година станах шампион.
Всичко се разви в последния кръг. Купата вече беше в Грац, защото на Щурм им трябваше само реми, но загубиха от Рапид с 1:3. Ние пък бихме ГАК с 5:2 във Виена. Вкарах един гол. Трофея ни го дадоха след два дни. След края на мача имаше само шампанско. През лятото дойде и Чавдар Цветков. Направихме отличен тандем с него. „След Аустрия, Петков се връща в Стара Загора, за да помогне на отбора да се върне от „Б“ в „А“ група. После става треньор. Когато Берое става шампион през 1986 година, той не е на кормилото, а наставник е Евгени Янчовски. Впоследствие още два пъти е начело на Берое.
Когато го питам кои са най-хубавите голове, които е вкарал, отговаря: „Най-красивият ми гол е една а ла Пиола в Бургас много отдавна срещу Локомотив. Даже техният защитник Чакалов дойде да ме поздрави. Срещу Арка (Гдиня) за КНК през сезон 1979/1980 в Стара Загора вкарах гол с гръб, след пас на Борис Киров.“
Ето още от големия голмайстор:
„Когато дойдох в „Берое” и погледнах всички тези доказани футболисти, си казах: „Тук трябва някой да го няма, за да вляза да играя аз”. Сред такива хора трябва да имаш гръб, моят беше Петър Жеков. Той каза: „Аз искам да играя с Петко Петков”. Жеков най-много викаше, когато сгрешиш, но само на терена. След края на мача идва при теб, потупва те по рамото, сядаш да поговориш – друго беше викането му, приятелско. Така започна кариерата ми в „Берое“. Беше на 13 септември 1972 г., когато излязохме в турнира за Купата на УЕФА срещу именития ни съперник „Аустрия” (Виена). Тръгна играта, аз вкарах 5 гола, Георги Белчев и Евгени Янчовски – по един и завършихме с победа за нас 7:0. После заминахме за реванша в Австрия и това беше първото ми излизане на чужд терен. Мислех си, че след резултата в Стара Загора, ако ни вкарат осем гола ще е голям резил. Около в 15-ата минута им вкарах гол, после още един и си викам: „Тези 10 гола никога няма да ни вкарат, за да ни отстранят”. Там ги бихме с 3:1. Можехме дори да се борим за Купата, но се разболях от хепатит и влязох в болница. „Магдебург” (Германия) ни отстраниха на четвъртфинал и те спечелиха после трофея. Пропуснах много мачове, включително и възможността да отида на Световното първенство в Германия, независимо, че бях изиграл всички квалификации с Националния отбор. За мен „Берое” е всичко. Карах казарма при ген. Делчо Делчев (тогава полковник). Голяма личност беше. Според мен заслужава да има паметник пред стадиона. През 1977 г. за кратко отидох в Свищов, заради спречкване с ръководството на отбора, но пак се върнах в Стара Загора, заради хората. Невероятна публика… Спомням си след един мач срещу „Славия” през 1972 г. хората ме понесоха на ръце от стадиона и ме оставиха върху една маса във „Верея”. Аз хукнах веднага обратно, защото изгубих жена си. Тя беше останала на стадиона, а и беше бременна с втория ми син. Отидох да я търся. Такива моменти се помнят вечно – любовта на публиката не може да се забрави. Така както обичам семейството си, така обичам и „Берое”, казва той в изданието „Берое – 100 години футбол“
