Виктор Йосифов даде ексклузивно интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е капитан на националния ни отбор по волейбол и предпочита да говори на игрището, но този път направи компромис. Висок е 204 сантиметра и е истински властелин на блокадите. Бронзов медалист от Евро 2009 в Турция и четвърти на олимпийските игри в Лондон през 2012 г. Кариерата му тръгва от варненския Черно море, а вече десетилетие играе успешно в шампионатите на Италия, Германия и Русия. Йосифов е един от козовете на селекционера Силвано Пранди за предстоящата олимпийска квалификация във Варна през август.
- Здравей, Викторе! Как си? Успя ли да си починеш?
- Нямаме много време за почивка. Все пак ни предстои олимпийска квалификация, но се радвам на свободното време.
- Сега към въпроса, който вълнува всички фенове на волейбола в България – ще успеем ли да спечелим квалификацията във Варна, която да ни класира за олимпийските игри догодина?
- Всички силно се надяваме. Това беше причината лично аз и някои от моите по-опитни колеги да сме още едно лято с националния отбор, да помогнем на тима и да се опитаме да се класираме. Имахме късмета да бъдем на олимпиада, а за един спортист със сигурност това е най-големият форум. Ако имаме и малко късмет, се надявам да успеем да се преборим.
- Смяташ ли, че отборът разполага с потенциал да се справи с един от най-силните състави на планетата – Бразилия?
- Тимът ни има потенциал. Националният ни отбор по волейбол винаги е бил сред водещите състави, въпреки по-слабите резултати в последните няколко години. Но България има талантливи волейболисти, за радост все още има играчи на високо ниво. Надявам се с работата, която ни предстои до квалификацията, да вдигнем нивото на отбора и да изглеждаме добре. В една среща всичко може да се случи – отборът може да направи силен мач и да победи всеки.
- Другите два съперника са Египет и Пуерто Рико – лесни ли са за преодоляване?
- Няма лесни съперници в съвременния волейбол. Последните мачове в Лигата на нациите показаха, че дори срещу отбори, които преди години не сме броели за сериозни противници, трябва да си максимално концентриран и да играеш силно срещу всеки. Няма леки мачове и не може да излезеш ей така да се разхождаш на игрището и да победиш, защото всички отбори се развиват, имат амбиции и играят добър волейбол. Естествено, на карта би трябвало да нямаме проблеми срещу тези отбори и се надявам да бъде така.
- Какъв е коментарът ти за представянето на тима в Лигата на нациите? Някак си не е сериозно отборът ни да се бори за запазване на мястото си сред елита…
- Съгласен съм, че не би трябвало България, която има история във волейбола, да тръгва с тази нагласа. Но се опитвам да бъда реалист и да гледам реално на нещата. Нека не изпълваме хората с напразни очаквания, защото реалността в последните години в българския волейбол е малко по-различна, специално нивото на националния отбор. Въпреки че в един мач можем да победим всеки, дори и най-силните състави, като цяло в един турнир трудно можем да държим високо ниво. Освен това сме прекалено зависими от контузии, от липса на определени играчи. Реално погледнато, нямаме голям брой състезатели на високо ниво и когато един основен играч по една или друга причина не е в състава, все още младите момчета не са готови да влязат и да го заместят по най-добрия начин. При положение, че сме от отборите, които трябва да се борят за мястото си в Лигата на нациите и виждайки играта на тима от последните години, въпреки че не е амбициозно, но мисля, че е реално да тръгваме с тази цел в главите. Най-важното е отборът да запази мястото си в Лигата на нациите.
- Какво трябва да се подобри в играта на тима, за да може да зарадвате хилядите фенове във Варна след по-малко от месец?
- Много неща трябва да се променят. Като цяло отборът трябва да се напасне към системата, която Силвано Пранди иска. Всеки треньор си има неговите виждания – различни системи на игра. Най-вече взаимодействието между отделните елементи – между блок, защита, сервис. Всеки един от играчите все още сме далеч от оптималната си форма. Квалификацията предстои и съм убеден, че нивото ще бъде по-високо от видяното в последните мачове.
- В какво изоставаме от водещите отбори във волейбола?
- Изоставаме в това, че сме ограничени откъм избор на състезатели. Нямаме дълга скамейка. Дори на много хора да не им харесва – мечтите са едно, реалностите са друго. Всички искаме да побеждаваме, да сме сред най-добрите. Спомням си един период преди години, в който четири-пет пъти ставахме четвърти и ни питаха: „Не ви ли писна да сте четвърти?“ Сега, няколко години по-късно, търсим това време. За съжаление, сега едно четвърто място може би се равнява на олимпийски медал.
- Изненадан ли остана от решението на селекционера Силвано Пранди да извади от състава братя Братоеви, Ники Николов, Николай Учиков и Владислав Иванов?
- В интерес на истината останах изненадан. След това имахме разговори с треньора и той ни обясни причините за решението си. Те бяха изцяло спортно-технически. От моята позиция треньорът има правото да решава и да остави хората, които смята, че ще му бъдат най-полезни. Естествено, това са играчи, които в годините са дали много на българския волейбол. Хора с характери, които могат да бъдат полезни в един-два мача, които трябва да спечелиш. Могат да дадат един допълнителен стимул и да поведат отбора в някой труден момент.
- На теб ще ти липсват ли?
- Ще ми липсват, не мога да излъжа. Все пак с тези хора в последните десет години сме прекарвали летата си заедно и малко или много сме постигнали някакви успехи. Това са хора, на които може да се разчита вътре в игрището.
- Правилно ли е решението на федерацията да не се пускат в чужбина играчи, които не са навършили 21 години? Какво се цели с тази забрана? Нека припомним, че ти подписа първи чуждестранен договор с Рома Волей, когато беше на 24.
- Обяснявам си целта на това решение единствено с това младите играчи, оставайки в България, да им се обръща по-голямо внимание и да се развиват, да имат поле за изява в България и да се вдигне нивото на нашия шампионат. Лично за мен това не е лоша идея. Има го и другият момент, в който един играч на 20 години отива в чужбина, а там малко или много вече търсят готови състезатели. Когато отидеш, трябва да играеш. На момчета по на 20 години едва ли ще им се обръща такова внимание, колкото у нас. Затова е спорно дали е по-добре да излизат в чужбина на 20 и само да тренират и да стоят резерви, дори и в някой от добрите отбори. Аз лично смятам, че млади състезатели до 22-23 години е добре да играят в българското първенство.
- Продължаваме разговора с времето, когато стартира твоята кариера в родния Омуртаг. Защо избра волейбола, кой те запали по този спорт? На колко години влезе за първи път в залата?
- Имам по-голяма сестра, която учеше в същото училище в Омуртаг. Имаше девически отбор по волейбол и тя играеше в него. Може би покрай нея се случваше да ходя на техни тренировки. След това през ваканциите с нея винаги сме играли с топка на двора при баба ми и дядо ми на село. В пети клас смених училището и една моя учителка по физкултура ми каза: „Защо не дойдеш да пробваш? Тренираме два пъти в седмицата.“ Тогава беше просто изразходване на енергията и забавление, но в последствие се получиха нещата.
- Кои са най-ярките ти спомени от годините, прекарани в отборите на Шумен и на Черно море (Варна)?
- Имам много хубави спомени. В съзнателния ми живот и в последствие като почнах да тренирам волейбол, винаги съм знаел, че искам да се занимавам с това. Беше много странно как някакво си момче от Омуртаг ще играе волейбол, но ми се получиха нещата. Може би имах и късмета да попадна в точния момент на точните места. Минах през Шумен, където реално започнах да играя мъжки волейбол в „Б“ група. След две години отидох във Варна. Имам само хубави спомени или по-скоро гледам да пазя единствено тези моменти.
- В онези години имаше ли идол сред българските волейболисти?
- Тогава в националния отбор играеха Любо Ганев, Димо Тонев, Пламен Константинов, Ивайло Гаврилов. Спомням си, че съм гледал тези мачове и наистина съм си мечтал някой ден и аз да бъда там. Мечтата стана реалност, въпреки че изглеждаше много нереалистично тогава.
- Спомняш ли си как реагира, когато получи първата си повиквателна за националния отбор? Остана ли изненадан от решението на тогавашния селекционер, който и сега е начело на отбора – Силвано Пранди?
- Първо получих повиквателна за „Б“ националния отбор. Спомням си, че тогава тимът играеше в Световната лига, а ние – втората група от играчите се готвихме на лагер във Варна. В края на Световната лига ми се обади Евгени Генчев, който тогава беше мениджър на националния отбор, а преди това ми беше треньор във Варна. Предстоеше световна квалификация и ми каза, че Силвано Пранди ще ме вземе в първия отбор. Естествено, не повярвах, но останах приятно изненадан и разбира се, много притеснен. Все пак да ме извикат в първия отбор, знаейки какви хора имаше тогава… Имаше голямо притеснение и респект към тях от моя страна.
- Коя е най-успешната година за теб в досегашната ти кариера?
- В националния отбор беше 2009 г. на европейското. Лично за мен, а и за целия отбор беше една от най-успешните години. 2012 г. на олимпиадата, също 2015 г. и европейското в София. Мисля, че това бяха най-силните ми години в националния тим.
- На олимпийските игри в Лондон станахме четвърти, въпреки че никой не очакваше подобно представяне. Имам предвид скандалите преди участието на най-големия спортен форум. Какво е твоето обяснение за този успех и какво не ни достигна да се качим на почетната стълбичка?
- Мисля, че всичко, което се случи около отбора преди олимпиадата, свали до голяма степен напрежението от момчетата и очакванията, които винаги е имало към отбора. В един момент самите ние отвътре не усетихме, че някой отвън ни обременява с очаквания, задължителни класирания и резултати. Сякаш се успокоихме по някакъв начин. Всичко стана естествено. Просто изживяхме момента. Пожелавам на всеки спортист да изпита изживяването в олимпийското село с всички тези най-добри спортисти от цял свят. Изключително много се забавлявахме и бяхме сплотени като отбор. Радвахме се на момента и нещата се получиха без напрежение.
- Как гледаш на конкуренцията? През годините с кого трябваше да се пребориш, за да станеш титуляр в националния отбор?
- Преди да ме извикат в националния отбор на моя пост играеха Краси Гайдарски, Теодор Богданов, в същата година се отказа Евгени Иванов. Реално, откакто влязох в тима, не мога да кажа, че е трябвало да се боря конкретно с някого. През годините треньорите са залагали на мен. Явно съм им показал, че може да се разчита на мен.
- Играл си в Италия, Германия, Русия – каква е разликата в шампионатите на тези три държави?
- Със сигурност като ниво и в момента италианското първенство е най-силното от тези три. Чисто организационно се откроява и е на топ ниво на тази гледна точка. По една и съща система се работи от шампиона до последния състав, който се бори да не изпадне. И тактически, и технически треньорите са изключително добре подготвени. Като цяло всички отбори играят добре и няма леки мачове. Дори шампионът на Италия не може да си позволи да излезе с резервите срещу някой от отборите от долната половина на таблицата. Това всъщност го прави най-силното първенство.
- Съдейки от кариерата ти, може би най-добре се чувстваш в Италия – така ли е? Кое толкова много ти допада на Апенините?
- Да, това е моето място. Стилът на волейбола отговаря на моите характеристики като играч. В Русия доста залагат на силовия волейбол, на физическия волейбол. Опитах да играя една година там. Имах нещастието да се контузя след операция. Но определено не е моят стил на игра и не е моето място. Имах късмета и щастието да попадна в Италия и през годините да играя успешно там.
- Имал ли си разочарования във волейбола?
- Разочарования има най-вече след някой мач, в който си бил близо до медал, осъзнавайки че не всеки ден се случва да играеш в малкия финал на олимпийски игри. Разочарованията са от такова естество, когато усетиш, че пак си бил много близо, но отново не си успял, а и не е много сигурно, че пак ще имаш тази възможност.
- Какво е да си капитан на националния отбор на България?
- Преди всичко отговорност. Не намирам някаква особена разлика в това, че съм капитан в сравнение, когато бях обикновен състезател. Просто това е националният отбор на България по волейбол, който за радост все още е един от малкото спортове у нас, който се класира за европейски и световни първенства. Все още хората имат интерес и го следят под лупа. Има отговорност от самия етикет – капитан на националния отбор.
- Когато стана капитан, почувства ли някакво разделение от съотборниците ти?
- Честно казано, не. Станах капитан през 2016 г. и тогава отборът участваше само в Световната лига. Голяма част от опитните състезатели ги нямаше и общо взето тимът беше само с млади момчета. Те нямаха особени претенции и проблеми с това, че аз ще бъда капитан.
- Какъв съвет би дал на по-младите волейболисти?
- По-младите волейболисти трябва сериозно да се замислят дали наистина искат да се занимават с волейбол и докъде искат да стигнат. Ако желаят просто да си убиват времето и да казват, че са волейболисти, когато облекат националната фланелка и с това да се чувстват окей и щастливи и че са постигнали всичко… Или реално да си преосмислят приоритетите, защото виждам в младите, че нямат много голямо желание да бъдат в националния отбор, да играят волейбол или поне не го усещам по същия начин, както когато бях на тяхно място.
- Как разбираш един волейболист да бъде успешен в своята кариера?
- Най-вероятно всеки разбира успеха по различен начин. За мен направеното и това, което съм в момента, е успех. Казвайки откъде тръгнах и как се развиха нещата за мен, това е успех. Много добре знам какво мога и какви са ми възможностите. Не се мисля за нещо повече от това, което съм. Давам си много ясна и точна преценка за възможностите и за това, което направих. За мен това е успех.
- Кой е най-близкият ти приятел от волейбола?
- Имам няколко близки приятели, но не съм от хората с много приятели. Има няколко човека, които в годините ми останаха най-близки. Теодор Салпаров и Тодор Скримов общо взето са ми най-близките хора в отбора. Отделно имам приятели, които не са в тима, но с които сме играли заедно през годините – Миро Градинаров, Дани Милушев. Това са ми най-близките приятели, които може би ще ми останат и за след волейбола.
- Има ли нещо такова, че малко страниш от камерите? Рядко даваш интервюта – коя е причината?
- Има нещо такова. Ти успя да пробиеш тази стена и да ме докараш пред камерата. Не обичам, защото нямам потребност да се показвам пред камери, да давам интервюта и постоянно хората да четат за мен. Мисля, че не трябва да натоварвам хората с присъствието ми. Моята работа е да играя волейбол, да тренирам и да си върша работата на игрището. След всеки мач да заставам пред камерата и да говоря едни и същи приказки…
- Коя е най-голямата ти радост в живота?
- Най-голямата ми радост естествено са съпругата ми и синът ми, който дойде на бял свят преди два месеца.
- Остава ли те да почиваш?
- Съчетавам, успявам да поспя няколко часа. Това наистина са страхотни моменти! Това е най-голямото щастие за мен! Изключително съм щастлив, че имам възможността да го изпитам и се радвам на всеки един момент с него.
