Видях Данчо Т. отблизо няколко дни след мача с Тулуза. В едно кафе, безгрижен, правеше си мохабет с някакви момчета, цесекарчета. Цесекарчетата увесили носове, Данчо Т. - усмихнат като на календара на ЦСКА. Най-усмихнатият в отбора. Ако не броим Коста Янев, който си се смее по рождение, а не само затова, че се е разделил с Дарина. Е, разбира се, и без да броим Венци Живков, който грее с цялото великолепие на лилавата си вратовръзка в центъра на календара. Но това е друга тема.
Та в онзи мрачен есенен ден на 2007-а покрай кафето, където седеше Данчо Т., мина някакъв човек с огромно бреме на плещите - очевидно цесекар. Щом видя Данчо Т., се втурна към него, но вместо да му откачи един зад врата, както си мислех, той само изрева: "Абе, Данчо, ебахте ни майката, бе!" Един съкрушен човек искаше обяснение от своя любимец. И какъв отговор получи? Нищо общо с голямата игра с публиката на мачовете на ЦСКА, когато Данчо Т. целуваше емблемата: "Ми ти знаеш ли - те не ни плащат, на нас не ни е лесно..."
Имах чувството, че в тоя миг на онзи човек му приседна, че е от ЦСКА. Приседна му, сякаш не можеше вече да преглътне безрезервната си любов към Данчо Т., все едно е парче счупено стъкло. Тогава лично за мен онзи Данчо стана Тъча точно заради думите си, а не заради глупостта си срещу Тулуза.
Разказах ви тая история, защото Тъча е в аут. След 7 години и 8 сезона. За едни си отива железният войник, за други - железният крак. На истинските цесекари 7-те години на Тъча им се видяха цяла вечност. Като 7 години в Тибет. Тъча беше пръв на касата на стадиона, без да е изиграл един голям мач. Всъщност в последните години има два - този срещу Леверкузен, когато вкара, и този срещу Локо Мездра, когато вкара два, но ЦСКА направи 2:2. Това е. Останалото беше миекане пред камерите, шушу-мушу в съблекалнята и бръмчене на една моторетка отдясно. Защото, което и най-големият головодник не може да пропусне, го може Тъча. Да ти съсипе мач в последните секунди - пак той. Само два примера: срещу Тулуза и срещу Левски, когато топката беше на голлинията за победно 2:1 за ЦСКА, но Тъча я изкара навън с неописуемо, невъзможно физически движение. Както каза Томислав Русев: "В този мач Георги Петков имаше четири греди - една напречна, две странични и Данчо Тодоров"...
Ама Тъча много тичал. Може, но не става само с тичане. Магарето като тича, футболист ли е? Като толкова тича - да стане лекоатлет. Тичане оттук до хоризонта и обратно искат само фатмаците и глупаците от каменната ера на английския футбол.
И друго - Тъча бил верен на клуба. Кое му е вярното? Че седя в ЦСКА 8 сезона, защото никой никъде не го искаше. Истината е, че на Тъча му беше добре в ЦСКА, направо му беше густо. Седем години, осем сезона - надежди, ядове, псувни и ръкопляскания. Тъча имаше цялото време на света, за да остане завинаги в ЦСКА. Не би.
И един финален щрих. Градският от Пловдив на Тъча - Митко Илиев, дойде в ЦСКА, стоя, дето се вика - не седем години, а седемнайсет дни и го изгониха. Без да го видим как играе, без да е изпитан в битка, без да е измрънкал, без да е изпуснал от голлинията дори веднъж. В живота за съжаление понякога е така - на едни пиленцето не им каца цял живот, защото други са го държали на рамото си цяла вечност. Хубавото в случая е, че историята сама избира своите герои. Останалите ли? Те винаги ще останат най-малко на един Тъч от нея.
Крикор Румян, "7 дни спорт"
На един тъч от историята
Видях Данчо Т. отблизо няколко дни след мача с Тулуза. В едно кафе, безгрижен, правеше си мохабет с някакви момчета, цесекарчета. Цесекарчетата увесили носове, Данчо Т. - усмихнат като на календара на ЦСКА. Най-усмихнатият в отбора. Ако не броим Коста Янев, който си се смее по рождение, а не само затова, че се е разделил с Дарина. Е, разбира се, и без да броим Венци Живков, който грее с цялото великолепие на лилавата си вратовръзка в центъра на календара. Но това е друга тема
