Борислав Михайлов съжалява единствено, че не е играл в голям европейски клуб. Иначе оценява състезателната си кариера като добра.
„Доволен съм, защото в България съм играл в най-големия клуб – Левски. В Славия, Ботев, които също са големи клубове. Имам 102 мача в националния отбор, което е огромно постижение, 3 световни първенства и 1 европейско, 70 пъти капитан. Но едно не можах – да играя в голям европейски клуб. Но играх в хубави държави – Португалия, Франция, Англия, накрая в Швейцария. Мисля, че постигнах добра кариера”, каза бившият вратар в „Зона Спорт” по Би Ти Ви Екшън.
Боби продължи да разказва: „В Левски започнах като много малък – на 10 години. Първи треньор ми беше Сашо Костов. Винаги съм играл за една година по-големите. Официалният ми дебют е при треньор Иван Вуцов, последен мач за първенство – с Локо Сф на „Народна армия”. Бях резерва. 1:0, 1:1 и Вуцов ми каза – ‘Михайлов, влизаш’. И аз ставам, не съм си завързал връзките, той вика – ‘Спокойно, вържи си обувките. Играх с Начко, Бог да го прости. Не ми вкараха гол, бихме 2:1. Мачът беше без значение както за нас, така и за Локо.”
„Добре ме приеха (в Левски). По онова време с Павката Панов, Аладжов, огромни имена. Тогавашното възпитание и начин на живот ме караше да се отнасям към тях със страхопочитание. Аз бях леко по-премерен. Много респектиран, но те ме приеха много добре. След 1-2 години вече като станах титуляр, те почнаха да излизат. През ‘82-83’ отборът вече напълно обновен.”
Периодът „Витоша” за Боби Михайлов е най-тежкият. Той определя скандалният мач между Левски и ЦСКА през 1985 г. като „злощастен”. Той няма отговор на въпроса каква е причината, довела до събитията, разтърсили тогавашната власт.
„Много са предположенията. Днес има много по-тежки мачове и без подобни наказания. Аз не съм наказан по време на мача. Аз бутам съдията 2 пъти и той ми показва картон. Но доживотни наказания… Научих за наказанието по телевизията, тогава живеех при родителите на първата ми жена. Подкосиха ми се краката, когато чичко Филипов го съобщи по телевизията. Това ме стресна, 1 година загуба на кариерата. Никой не знае дали ще можеш да се възстановиш. Преди това бихме Югославия, Франция, класирахме се на 90% на световното; 70 хиляди на „Васил Левски”.”
Той оприличава своята раздяла с Левски като тази на сина му със „сините”, поне що се отнася до отношението на клуба от „Герена”.
„Не по най-добрия начин беше раздялата ми с Левски. Имах контузия и тихомълком заминах за Белененсеш, нямаше раздели, както подобава. 160-170 мача за Левски - 8 години.
„(Ники) си тръгна точно навреме. Той си тръгна на 18. На 18 няма кой да те изпрати. Като отношение - подобно.”
„След световното се разминах с Тенерифе, с Круз Азул (Мексико). Имах лични проблеми тогава, бях в развод, предпочетох да стоя в България, да се занимавам с децата и да приключа с тези неща (с развода).”
„В Ботев беше много хубаво, много добри условия. Говорихме си дори за шампионска титла. Наско беше също там. Завършихме 3-ти и загубихме финала за купата. После отидох в Рединг. В Англия е уникално. Там футболът е религия.”
Михайлов завършва кариерата си в швейцарския Цюрих, чийто цветове защитава през 1998-1999. Той разказва, че тогава е имал проблеми с треньора.
„Трябваше да се върна за сватба с Мария – за 1 ден. Имах големи проблеми с коляното. Казах на Лъчо да му се обади, че дотук. Отказах се от раз.”
Въпреки препоръките на баща си, Боби е предпочел да стане вратар.
„Сега знаех защо не искаше. Заради напрежението. Почнах като нападател. Никога не съм бил мързелив. Тренировките в много случаи са много по-тежки, отколкото на полевите играчи, но това ми харесва. Очевидно не съм го послушал. (смее се)”
В този момент се включва баща му Бисер: „Той (Боби) е професионалист, с разбиране приема критиките. Не се нервира да се поставя от другата страна. Разбира това, което му се казва и го възприема по такъв начин, за да може от критиката да извлече някаква полза за себе си.”
Боби продължава: „В Рединг Николай беше малък. Той също почна с юношите на Рединг, с децата. В градината имахме врата. После дядо му си го зарибяваше в хола на мокета. Ники нямаше колебание, според мен не. Може би като мен за известно време е бил на друга позиция.”
С Гиби и Наско са мечтали да стават шампиони и да печелят всички купи.
„ Всеки от нас имаше семейство. Заплатите бяха съвсем символични. 1500 си мисля, че съм стигал върха, с гуми Мишелин, с лети джанти от Плевен. Много важно е човек да знае 2 и 200. Мечтахме за кариера, за националния отбор да играем на СП и ЕП и като всеки играч – за чужбина, за да имаме кариера.”
„Не съжалявам, че е отминало това време – както е имало хубави страни, така и лоши. Не съжалявам че съм живял в това време.”
