Илиан Илиев: Най-важното постижение в живота ми е семейството

 

 

- В четвърти за пети клас се явих на изпит за спортно училище. Бяхме 200 деца за 12 места във футбола. Мен ме приеха в два спорта - футбол и борба. Аз избрах футбола, но треньорите по борба не се отказаха. След бягането на 800 метра Симеон Кондов дойде при мен и ми каза: "Ела при нас, и ще станеш шампион, без да бягаш". В онази 1979 година в спортното приемаха футболисти само към Черно море и така започнах в този отбор при Илия Сърмов. Иначе преди това, като много деца, играех футбол в махалата. Във варненския кв. "Възраждане", където живеех, сами си бяхме направили игрище между блоковете. Преминах през всички формации на Черно море - деца, младша и старша възраст, като треньори последователно ми бяха Сърмов, Тодор Терзистоев и Дамян Георгиев. В десети клас от 12 приети футболисти пет години по-рано, бяхме останали само двама. Казаха, че ще запазят една бройка за футбол, а мен ме обявиха за безперспективен. Но аз не се отказах. Отидох в УПК към Механотехникума и продължих да играя за старшата възраст на клуба.

 

 

- Тежко беше, тъй като спортните роти вече бяха закрити заради скандалите между Левски и ЦСКА във финалния мач за купата през 1985 година. Две години служих в секретен дивизион, а след това 15 месеца в домакински взвод към Морско училище. Общо със задръжката имам 39 месеца казарма. Докато бях на кораба, много ми помогна Димитър Боснов, бог да го прости. Той водеше военния отбор и благодарение на връзките му с адмирали, ме изкарваше за мачовете. Вярно е, че нямаше възможност да ходя и на тренировки, но пък, който е служил на корабите, знае, че едно бягане от портала до Морска гара беше 2-3 км. Така че бях в добра физическа форма за мачовете.

 

 

- Разбира се. През периода 1987/89 всеки уикенд играех по два мача. В събота с дублиращия отбор, а в неделя - с военния. При едно гостуване в Благоевград вкарах три гола предобед, а следобед мъжете изгубиха с 0:2. Тогава двама от мъжете ги пратиха в дубъла, а мен ме взеха в представителния тим. През пролетта на 1989-а дебютирах за мъжкия отбор при 0:0 срещу Ботев Пд на "Тича". Божил Колев ме пусна титуляр и останах на терена до края.

 

 

- Шефът на Черно море Петър Петров ми каза, че Лафчис и Васил Методиев са във Варна и искат да разговаряме. Срещнахме се и бързо се разбрахме. Тези два милиона лева по курса тогава бяха сто хиляди долара. Най-неприятното е, че татко така и не можа да ме види със син екип. Той загина при битов инцидент у дома, докато бях на първия си лагер с Левски в Боровец. Татко, бог да го прости, беше от Спартак. По онова време, знаете, че по линия на полицията Левски бе обвързан със Спартак, а по военна линия ЦСКА - с Черно море. Сигурно и заради това татко много искаше да играя в Левски.

 

 

- Тогава можеха да играят само по трима чужденци, а в Бенфика бяхме 9. За два сезона записах 40 мача и вкарах 5 гола. Най-силният ми период бе при Пауло Аутуори (б.р. - сега начело на Лудогорец), когато играех редовно. Предложиха ми нов договор, но заради лошо преведено интервю треньорът се обърна срещу мен. Исках да си тръгна още по време на лятната подготовка, но спортният директор настояваше да остана. В крайна сметка не издържах и напуснах след първия кръг на сезон 1997/98. Ако знаех какво ще последва, можех да изтърпя още малко, защото в третия кръг Бенфика смени треньора.

 

 

 

- С течение на времето всичко се забравя. Трябваше да отпаднат петима от състава и на Пенев не му е било лесно да реши. Сигурно аз и Коцето Видолов сме имали място в халфовата линия, но Пенев така е преценил. Ако съжалявам за нещо, то е, че не приех поканата на Пенев да играя в квалификациите за Евро'96. Повика ме за първия мач, но още бях ядосан, че не играх в САЩ, и му отказах. Ако не бях взел това решение, щях да играя във финални двубои и на европейско и да имам още поне 15 срещи за националния. Иначе с Димитър Пенев сме в добри отношения, бях му и помощник в националния отбор.

 

 

- Най-важното ми постижение в живота и най-стабилната опора. Радвам се, че създадох такова прекрасно семейство и със съпругата ми Юлия възпитахме добре децата си Марияна и Илиан. Те сами ще търсят реализация в живота, но аз се радвам, че се изградиха преди всичко като добри хора.

 

 

- Марияна игра малко футбол в женския тим на Варна, но основно за удоволствие. При нея нещата вървят в друга житейска посока - последна година е студентка в университет в Холандия със специалност "Хотелски мениджмънт". Синът Илиан, когато беше малък в Мадейра, бяхме решили да не му купуваме футболна топка. Но това бързо се промени, след като по време на разходките в парка започна да рита пластмасови бутилки. Иначе, след като стана на 18 прецених, че за него ще е по-добре да се развива като футболист в чужбина, тъй като тук името ми може да му пречи. И се оказах прав, след като бе поканен за контроли на юношеския тим на България, но треньорът го пусна общо 10 минути в двата мача. Това бе подигравка както с мен, така и с момчето, което бе пътувало от чужбина. След като видях как един 19-годишен младеж плаче един час в стаята си от яд, че е станал обект на такава подигравка, се уверих колко правилно е било решението ми да играе зад граница. Илиан вече изкара цяла казарма - една година сам в Португалия.

 

 

- Добре, особено след като съм заобиколен от толкова добри хора у дома и в щаба ми, и с малко, но верни приятели. Чувствам се на 19 и всички шеги, които сме правили с приятелите ми, продължаваме да ги правим и сега.