600 за Гигс

 

Когато Райън беше тийнейджър, той беше толкова бърз и грациозен. Беше като балетен танцьор. Никога не бях виждал млад играч като него, а бях гледал „Бебетата на Бъзби". Райън спираше дъха ми. Не желаех да го пускам в първия отбор, но отчаяно исках 60 хиляди да видят какво прави той. Причината, поради която Райън е това, което е, е до голяма степен една: той е изключително умен и използва интелигентността си и в играта. Като млад играч, за да овладее топката, в главата му имаше два варианта. Той искаше да се справи с трима играчи и да подаде топката или да се справи с трима и да вкара гол. Сега той работи по-бързо с ума си, отколкото с краката. Гледам го и устата ми остава отворена.

Първият път, когато гледах Гигси, той играеше за Салфорд Бойс срещу резервите на Юнайтед. Беше слаб и жилав, но просто се плъзна между четирима от нашите футболисти, все едно тях ги нямаше, а след това вкара топката в мрежата. Мислех си: „Това дете е абсолютно естествено”. Шефът (б.р. – Алекс Фъргюсън) го наблюдаваше от прозореца на офиса си и не след дълго подписа с него. Веднъж ме попита дали да говори с шефа за служебна кола, скоро след това направи своя дебют. Гигс отиде и малко след това чухме страшни крясъци из коридора, фъргюсън го изхвърли от офиса и му каза да се върне, когато стане добър играч. Беше чудесно за по-големите футболисти да имат Гигси наоколо. Когато тренировката свършеше, всички момичета се тълпяха около него и Пий Шарп и можехме да се измъкнем през задната врата, без никой да ни види.

 

Той е просто невероятен човек и това противоречи на логиката. Няма друг футболист, който е направил това, което е сторено от него. Той е удивителен мъж. Има само една награда, която да материализира направеното от него. Бих искал да видя на екипа му да пише „Сър Райън Гигс. И защо не?" Той го заслужава точно толкова, колкото всяка една спортна фигура на тези острови. Няма съмнение, че ако това се случи, неговите съотборници ще го закачат много, но зад това стои огромно уважение. Когато спечелихме Шампионската лига в Москва и Райън счупи рекорда на сър Боби Чарлтън по участие в европейските клубни турнири, останалите играчи направиха обръщение към него, пеейки: „Това момче, Гигси, той спечели титлата 10 пъти". Той е като Бог в съблекалнята, но никога не е преставал да бъде достъпен. Винаги е готов да помогне на младите играчи със съвет. Първият път, когато видях Райън, челюстта ми увисна. Бях сигурен, че той ще постигне целта си. Съвсем скоро посетих родителите му няколко пъти, за да ги убедя да го пуснат в Юнайтед вместо в Манчестър Сити. Бяхме толкова редовни посетители, че накрая вече бяхме очаквани. Винаги ще помня въпроса на майка му: „Ще можем ли да ви видим в четвъртък?". Хвърлихме го на практика в един мач срещу първия отбор, когато той беше само на 14 години. Той беше срещу Вив Андерсън, който остана поразен.„Кой, по дяволите, е това?", ахна Вив, останал без дъх от Райън.

 

Когато сър Алекс дойде у дома, беше много трудно. Той беше известният мъж от телевизията и седеше на канапето ни, пиейки чай. Райън беше в Сити и аз отидох при тях и им казах: „Вие му давате шанс, но сега Юнайтед дойдоха и му предложиха обучение. Можете ли и вие да направите същото?". Те казаха „не" и направиха голяма грешка. Сега гледам международната му кариера, странното е, че Англия през цялото време имаше нужда от ляво крило. Имаше време, в което ми се искаше да бяхме англичани, защото е тъжно, че той никога не е играл на големи футболни първенства. Мисля, че с Райън Англия можеше да спечели световното първенство. В онази нощ преди 16-17 години, когато Райън беше задържан по време на парти в къщата на Пий Шарп, мениджърът Алекс фъргюсън отиде там, защото аз му казах. Той бе тръгнал на вечеря в Престън по същото време. Върна се, отби се в къщата на Пий и знаем какво се случи после. Благодарение на този случай кариерата на Райън тръгна нагоре.

 

Райън е обвързан с УНИЦЕФ от 1999 година и ми показа такава отдаденост, че през 2006 го направихме посланик. През миналата година беше с нас за четири дена в Сиера Леоне. Това не беше нещо, което трябваше да прави. Отчасти беше мъчително, трудно и емоционално за него, но той искаше да го направи. Райън седеше и разговаряше с младежи и девойки, заразени със СПИН. По време на дългите ни пътувания към хотела ставаше ясно колко много са го засегнали тези случаи. Той се интересува от хората. Казва им правилните неща. Той е интелигентен и зрял и много важен за нас.

 

Когато Райън дойде за пръв път в националния отбор, той ни постави пред проблема с неговата младост. Беше само на 17 години и нямаше начин как да го скрием в някои от пъбовете на Кар-диф. Той беше първият футболист, който някога съм виждал да идва на мачовете и лагерите със своето „Нинтендо". В днешно време всички ги имат, но тогава това беше знак, че е истинска суперзвезда. Тогава аз играех за Евертън, когато през 1991 той направи дебюта си за Юнайтед. През 1993, когато вкара първия си гол за Уелс, аз играех последния си мач. След това по време на интервюто си казах: „Най-малкото ще мога да кажа на децата си, че съм играл с Райън Гигс". Беше очевидно, че това дете го чака нещо голямо. Дали ще се завърне като мениджър? Това е рано да се каже, той ще бъде изборът на хората.