България абонирана за четвъртото място

Твърди се, че четвъртото място е най-лошото в спорта... Винаги около подиума на победителите, но никога на него. Най-близо до най-големите за историята и... никога сред тях.

Естествено, за кого друг да подхожда тази позиция, ако не за най-бедната страна в Евросъюза?

Тъжно, но е факт. Потвър­ден от волей­болните ни звезди, които на Евро 2015 направиха фурор, но... останаха чет­върти. И неслучайно родният волейбол може смело да кан­дидатства за рекордите на Гинес по брой класирания на 4-тото място.

За магията, която ни оставя все четвърти, обаче едва ли можем за виним съдбата. Напротив, трябва по-скоро да й благодарим, защото именно въпросното четвърто място е дало най-голяма радост, самочувствие и дори така дефицитното у нас обедине­ние на нацията. Странно, но факт!

Да, в майка България нищо не е „като при другите". Чет­въртото място във футбола на Мондиал '94 видимо инжектира самочувствие на изстрадалия ни народ. Сега, 21 години по-късно, българи­нът определено видя и във волейбола жадуван отдавна шанс да се почувства значим, можещ, побеждаващ и лику­ващ! И това сякаш е по-силно и по-важно за нас от абона­мента ни за четвърто място. Най-лошото в спорта, както вече отбелязахме.

Но, напук на това, че пак останахме без медал, феновете докрай бяха патриоти, а не се превърнаха в идиоти. Всъщност защо да не ни рад­ва тази 4-та позиция? У нас волейболните клубове, в кои­то са се изградили славните ни днес високи момчета, веге­тират. Борят се за живот, а България въпреки това е чет- върта! Поляците направиха волейбола едва ли не държавна политика, станаха световни шампиони пред 60-хиляди свои сънародници на стадиона във Варшава, но... на Евро 2015 са след нас. Подредена и мощна страна като Германия също ни диша праха. Руската мечка и тя сензационно е на опашката зад България.

Меката на европейския волейбол Италия видимо има огромен респект от отбора ни. Също и Франция, която отдав­на е пример за просперитет на спорта чрез печелившата за местните клубове схема - базата и консумативите от общината, заплатите - от спонсорите.

Казано направо - четвърто­то място даже ни е много на фона на трето десетилетие абсурди у нас. А ние, дори и вече като дънна риба в спор­та, продължаваме да вярва­ме, че някога във волейбола съдбата може и да ни намигне с двете очи за бленувания медал. Дори и за титла, дай боже. Да, „Някога, но не сега", както звучи рефренът от попу­лярна песен. Естествено, българска. Само че как късметът да ни се усмихне, когато при нас всичко е „въпреки"? Да, ние сме в голямата игра въпреки: бедните ни клубове, лошите условия и мизерстването в доста отбори, малките запла­ти и символичното участие в евротурнирите. Плюс вечните скандали за власт и интриги­те във и около федерацията, отказа от националния на смятания за най-добър наш волейболист Матей Казийски, купуване от феновете на билети само за мачове на националите, но не и за дву­бои от първенството с цел вдигане стандарта в клубове­те ни.

И още, и още... Много фраг­менти от проклетото „въпре­ки", според което 4-то място наистина ни е много. Но си е наш абонамент. Други може да му се цупят, но на нас то ни носи престиж, пример за младите, обединение, патри­отична кауза... А всичко това не подлежи на калкулация и не се измерва с пари, когато политиците започнат да изчисляват бюджетите.

Владимир ПАМУКОВ, "Труд"