Един футболист и един треньор по волейбол не присъстваха в досадните анкети, излъчени по българските телевизии в края на годината, а ако се замислите, Димитър Бербатов и Радостин Стойчев нямаха място на нито едно от двете събития. Не защото не се чувстват българи, а може би ние не ги усещаме като едни от нас. Оставете настрана, че около празниците и двамата имаха ангажименти, когато целият български спорт бе замрял, а и все още е.
Всъщност Бербатов и Стойчев си приличат най-вече по това - видимо те не приемат това, което вършат като ангажимент. Те чисто и просто са малцина от жителите на тази планета, които са напипали формулата за съчетаване на приятното с полезното. Единият играе, защото това му доставя удоволствие, а другият явно се забавлява с неговия си спорт по свой си начин.
Те са нетипични продукти на българския спорт. Те не мислят мач за мач и не плачат в съблекалнята. И нетипичните българи не казаха нищо по въпроса дали се чувстват засегнати. Единият, че не е в тройката за футболист на годината, а другият в тази за треньор на годината. Въпреки че и двамата са абсолютни професионалисти, с леки забележки към степента на всеотдайност, която Димитър Бербатов не повиши, за да остане в Манчестър Юнайтед. Както и да е, това са подробности. В Италия, а и във волейболния свят всеки знае за треньора на Тренто, а деветката на Фулъм е известен във всяко кътче на всеки континент. Въпросът пред нас е дали оценяваме подобни фигури. Лесно е да се каже, че в момента и Митко, и Радо са посланици не само на спорта ни и още такива бла-бла.
Ние така и не можем да разберем, че средата тук унищожава развитието на позитивните личности и като че ли толерира само тези, които гледат намръщено, мислят негативно, плетат интриги, за да ги разплетат и после да ги омотаят още повече. Бербатов и Стойчев не искат да се развиват като спортни личности в България най-вече за това - те нито намират условия, нито срещат разбиране, нито се нагаждат в обстановката, която някога им е била позната, но сега ги отблъсква. Вижте само с какви хора си имаха отношения Димитър и Радостин.
Първият се предаде под атаките на "модната икона" Йордан Лечков - някога голям футболист, но... някога. Вторият вдигна бялото знаме под напора на един от последните комунистически бастиони, каквото представлява федерацията ни по волейбол и по-точно нейният председател Лазаров. Някакви чиновници, макар и на високи етажи, направиха така, че най-добрият ни футболист за новия век и световен треньор да стоят настрани от българския спорт.
Бербатов и Стойчев са представители на юпитата в спорта, а тази група им е твърде скромна като състав. Един ден може би те ще се върнат, за да посеят нов морал у нас, въпреки че те и досега правиха опити или по-скоро опипвания на почвата. Те са се отлепили от българското обществено дъно много отдавна и малко или много един ден ще искат отново да станат част от нас. Дотогава ще ги гледаме по телевизията, ще се наслаждаваме на постиженията им и ще се вслушваме в посланията им. Сигурно няма да ги уважим и в следващите анкети. Самите те май отдавна са над тези неща, а самият Бербатов дори официално призова да не гласуваме за него. Българската мелница обаче не прощава. Тя отблъсква хора, които са облечени по друг начин, усмихват се по друг начин, изобщо мислят по друг начин и излъчването и харизмата им са някак си международни.
В условия и във времена на глобализация ние по-скоро приемаме Димитър и Радостин като чужденци, отколкото като наши сънародници. Те не са обикновени спортни гурбетчии, тяхното съзнание вече е като на средно статистически европеец, а стандарта им на живот е доста над средния. Някои от сънародниците ни са крайни по отношение подобни успели спортни личности. Щом по един или друг начин не искали да играят или работят за България, те били предатели. Недейте, моля ви се. Ако бяхме нормално общество, те щяха да се отнесат по нормален и за нас начин.
Сега не действат нормално само според техните разбирания. Така е с гениите, в много случаи те остават трудно или направо неразбрани. Защо са гении ли? Ами около Нова година единият взе поредната си купа като треньор по волейбол, а другият само с няколко докосвания на футболната топка ни показа, че е играч от друго измерение. Двамата, без да имат за цел, се подиграха с всякакви жалки класацийки и подреждания в България. И без да са имали за цел, ни накараха да се присмеем сами на себе си колко дребнави и праволинейни сме.
Желю Станков, „Тема спорт”