С похвално упорство МВР се занимава всяка година с т. нар. футболно хулиганство. За мен винаги е било чудно - как се дели то на футболно или баскетболно (например). Ако тези, които се сбиват, носят клубни шалчета на врата - ясно. Но ако това се случи в ден, в който няма мач - тогава какво следва ? Но - това е друга тема.
Tа и онзи ден пак имаше “кръгла маса” по този въпрос. Поредната... То не бяха дискусии, не бяха предложения, не бяха доклади, статистики, публични клетви. Все елементи, които трябва докажат голямата институционална ангажираност за решаването на проблема.
Преди години висш футболен функционер попита по друг повод: “Какво е наред в нашата държава, та съдийската комисия да е наред?” Ако погледнем футбола ни през тази призма - стадионите ни са чудесни, успехите - сериозни, школите - продуктивни.
Ако погледнем реално - ще се види, че няма държава в света, която да се е справила изцяло с този въпрос. Нито богати и уредени страни като Германия, Холандия или Австрия, нито авторитарни - като Русия. Да не говорим, че по нашите географски ширини “закачките” между феновете на “Цървена звезда” и “Партизан”, на “Панатинайкос” и “Олимпиакос”, на “Стяуа” и ”Динамо”, на “Фенербахче” и “Галатасарай” вече са влезли в националния фолклор.
На този фон положението в България не е чак толкова лошо. Естествено имаме си и проблемите. Като цяло - положението у нас е следното:
- Стадионите ни са стари, лошо поддържани и неприветливи. По правило няма тоалетни (много дразни) и вратите на входовете не се отварят (много пречи). Има някои изключения, които потвърждават правилото.
- Никой не контролира района на стадиона часове преди срещата. Всеки може да си внесе от предния ден не бомбичка, а базука. Билетите се продават “на кило”, никой не следи за ред и място. Домакините носят отговорността за реда.
- Ситуацията в българския клубен футбол е такава, че за цяла година има само 5-6 срещи, заредени с високо напрежение и със сериозни “агитки” от двата отбора.
- Публиката намалява (статистически доказано). Математическият извод - по-малкият брой зрители води до по-малък шанс от конфликти.
- Повечето от запалянковците са читави хора, които отиват да гледат мач, а не да се бият. Има и “бойни отряди”, но те са много по-малко. Атмосферата на анонимност и безнаказаност помага на агресивността им. Алкохолът и наркотиците - също. Имената им се знаят, но сякаш няма доказателства.
Тези констатации водят до следните заключения:
- Органите на МВР нямат доверието на запалянковците. Те не знаят или не могат да се оправят с повече от 100 човека едновременно. Изгонването на всички привърженици на ЦСКА от сектора им на “Герена” през февруари говори само за управленска немощ и изпълнителско безсилие.
- Очевидно е, че превантивната работа с т. нар. тартори на агитките не е достатъчна.
- Клубните президенти също имат вина за случаите на насилие. Изявленията им по адрес на съперници или съдии често пъти активират агресията. Те най-добре познават хората си. Могат (заедно със състезателите) да направят много за контролиране и насочване на запалянковската енергия и клубна вярност.
В редица водещи тимове има специални програми, които изискват от спортистите да създават “модели за поведение”. Участието им в тези програми е не по малко важно от изявите им на терена. Аз не съм чул, да съществува подобно нещо у нас.
- Фактът, че има осъдени доказва, че законовата база за подобни деяния не е чак толкова лоша или остаряла. Но е явно, че трябва да се решат някои чисто практически проблеми. От правомощията на “стюардите” до недопускането на някои фенове на стадиона.
Поне у нас - не знам как се изтърпява подобно наказание. На запад от Виена е ясно - провинилият се фен се вика в съответното полицейско управление, където пише обяснения по време на мача и един час по-късно го пускат. Упражнението се повтаря всяка седмица, докато наказанието му е в сила.
- Историята показва, че някои политици се изкушават да “флиртуват” с феновете, защото ги разглеждат не само като електорален потенциал, а и като бъдещи “щурмоваци”. Които могат да направят бърз митинг или да провалят друг с някой здрав бой.
Примерът с “агитката” на “Цървена звезда” и ролята и във войната в бивша Югославия е показателен и плашещ. Прекалено сме си близки по манталитет. Но се надявам, че у нас няма нагласа за подобни експерименти.
В заключение - ако не се случи нещо (не дай си Боже), което да ескалира уличното насилие и в частност - по стадиони и спортни зали, то и догодина по същото време пак ще си имаме редовната “кръгла маса” по проблемите на футболното хулиганство. В което няма нищо лошо и нищо продуктивно.
Доц. д-р Ефрем ЕФРЕМОВ