По времето на социализма, футболните ни клубове са били организирани на ведомствен принцип, а футболистите са играели буквално за чест и слава. „Плеймейтки” и фолк клубове е нямало, но около хотелите обикаляли момичета с надеждата да омаят някой от местните футболни герои, а свалките ставали предимно в парка.
Вместо с мерцедеси и БМВ-та тогава играчите са се движели с “Жигули” и “Москвич”, а премиите които са получавали са били символични. И може би най-важното, всички футболисти са били българи. Такива са били времената. Това не е пречело обаче клубния ни футбол да е имал своите поводи за гордост. Сред тях са и някои от т.нар. малки български отбори, които и до днес се гордеят с големи подвизи в европейските турнири.
През 1974 г. “болярите” завършват четвърти в първенството и добиват право на участие в турнира за Купата на УЕФА. Това е европейския дебют на Етър. Старопрестолната столица посреща двукратен европейски шампион в лицето на Интер (Милано). Атмосферата е празнична, преди мача се организира официална церемония с изпълнение на подгряващи песни. Италианците са дошли да не допуснат гол, но не допускат какво ги очаква в предстоящите 90 минути. С тях пътува цяло нашествие от журналисти – над 15. Част от тях държат непрекъсната радиовръзка с Италия. Мачът не се предава по телевизията.
Пред 28 хил. запалянковци на стадион “Ивайло” търновци правят геройско 0:0 с италианския гранд “Интер” в турнира за Купата на УЕФА. За днешния европейски шампион тогава блестят легенди като Джачинто Факети и Сандро Мацола. Треньор е великанът Луис Суарес, по прякор Архитекта. Наставникът пристига в България 4 дни преди мача, защото до този момент не е чувал нищо за “Етър”. Играчите отсядат в хотел “София”, а ден преди мача със специален самолет кацат в Горна Оряховица, където са чакани от стотици фенове. Във Велико Търново и до днес ги е яд за неотсъдена чиста дузпа срещу Иван Петров и за удар в гредата на Стефан Чакъров.
“Доволен съм”, отсича Суарес след мача.
На реванша “Етър” получава гол от засада, гарниран със спорна дузпа и червени картони за Стоян Коцев и Стефан Грозданов. И е ударен с 0:3.
И в двата мача играе Георги Василев, който 17 години по-късно извежда “Етър” до единствената му титла. За КЕШ тимът среща германския шампион “Кайзерслаутерн”. В първия мач немците бият с 1:0. На реванша “болярите” повеждат с гол на Ангел Червенков в края на първото полувреме. През втората част “Етър” натиска, изпуска куп положения и отново претендира за неотсъдена дузпа. В края германците изравняват.
В средата на 70-те години в изключително конкурентното първенство на България, Етър само веднъж стига далеч благодарение на отличните си футболисти. Конкуренцията обаче е толкова силна, че нито един от тези футболисти не прави кариера в националния отбор въпреки отличните си качества.
С двете си участия в европейските клубни турнири, в които среща Интер и германския шампион Кайзерслаутерн, Етър записва своите величествени страници в историята. Не бива да се забравя, че и цели 5-има бивши играчи на Етър са с ключов принос за най-големия роден футболен триумф на световното “САЩ-94”.
За футболния град Русе най-голямото футболно събитие за всички времена е двубоят на местния отбор Дунав с Рома през 1975 година от турнира за Купата на УЕФА. Първият и последен мач на Дунав на европейска сцена, оставил незабравима следа в съзнанието на цял един регион. Опиянил местното население и превърнал се в епос. В началото на 70-те години на миналия век Дунав е сред най-добре изявяващите се провинциални тимове в шампионата на „А“ група. Тимът постоянно се катери нагоре в класирането и някак закономерно през 1975 година завършва на престижното четвърто място, като си осигурява виза за Европа. Любопитното е, че през 1973 година отборът е изваден административно от „А“ група с нетърпящата нито възражение, нито обжалване формулировка „уронване на социалистическия морал“. Причината за жестокото наказание е установяване на нерегламентирана практика при премирането на състезателите. Това преведено означава, че играчите са получавали 20 лева повече за победа от нормираните 80 лева.
Дунав играе само една година в Северната „Б“ РФГ и след люта битка със Светкавица (Търговище) се завръща в елита, където определено е мястото на тогавашния стойностен русенски тим. Две години по-късно отборът стига и до своя исторически връх. Първият мач в столицата на Италия започва кошмарно за гостите. Те получават бързи два гола и надвисва реалната опасност от сериозен разгром. И притеснението е съвсем закономерно. Дунав може би е първият български отбор, който изпитва на гърба си влиянието на толкова огромна футболна тълпа. Според различни източници на „Олимпико“ присъстват не по малко от 75 хиляди зрители, а някои дори посочват числото 100 000 фенове, което е било напълно възможно преди преустройството на стадиона за световното първенство през 1990 година.
На 1 октомври 1975 година Русе е залят от фенове от целия регион. Стадионът побира само 22 хиляди души, но разказите на очевидците достигат до баснословната цифра от 40 хиляди, присъствали на това уникално зрелище. Стадионът се пука по шевовете, уредбата свири „Тих бял Дунав“, а на терена „сините“ от Русе са на път да сътворят чудото. Дунав напълно надиграва във втория мач италианците. В 63-ата минута стадиона изригва след гола на Тодор Иванов. Всички вече предвкусват продължения, но “Дунав” удря греда в края и италианците все пак се спасяват.Футболистите на Рома буквално треперят в последните минути и в това няма нищо учудващо, Дунав по това време побеждава на свой терен българските грандове и притежава самочувствието, че може да срази всеки.
През 1977-а Дунав изпада от „А“ група. Следват по-добри и лоши периоди за клуба, но класата на отбора започва да спада в следващите години. Отбор под името Дунав (Русе) дори стига до Североизточната „В“ група и пред него в класирането са „респектиращи” имена като Две Могили и Суворово. Почти като научна фантастика звучи фактът, че „небесносините“ са били Рома. Същия Рома, който няколко години по-късно играе финал за КЕШ на същия митичен стадион „Олимпико“.
Преди 38 г. Академик „написа“ 4 на Милан
.jpg)
Великият Милан е чест участник в двубои с български клубове. Цели 5 пъти жребият изпраща “росонерите” срещу български тим и в един-единствен случай мачът завършва с победа на домакина от София. При това Милан не губи от родните грандове ЦСКА или Левски, а от Академик (София). На 20 октомври 1976 година студентският тим на България, който на практика отговаря на всички критерии за аматьорски отбор, побеждава италианския великан с 4:3 на ст. “Васил Левски”. Резултатът е сензационен, като се има предвид, че в същия период Милан печели КНК, а след това играе още веднъж на финал в същия турнир. В предишното десетилетие под ръководството на иконата Нерео Роко два пъти покорява европейския връх в турнира на шампионите.
Студентският футболен клуб Академик се превръща в явление през 70-те години у нас на базата на своите отлични футболисти и най-вече заради методиката на треньора Данко Роев. Ядрото от играчи успява да постигне своя пик през сезона 1975/1976 година, когато завършва на трето място в първенството и печели правото на участие в турнира за Купата на УЕФА. Отборът е толкова силен и постоянен, че дълго време е заплаха дори за първото място на хегемона ЦСКА.
Стартът в турнира за Купата на УЕФА е впечатляващ, българският отбор отстранява пражката Славия след два драматични и епични мача. Следващият съперник обаче носи името Милан, а това навява асоциации за неизбежен разгром, предвид безспорната му класа. Първият мач е в София и събира на “Васил Левски” респектиращите за Академик 10 000 зрители, някои ги закръгляват дори на 15 хиляди. Без много да се бавят, студентите напипват слабите места в отбраната на гостите и в средата на първото полувреме резултатът вече е 2:0 след голове на Паунов и Красимир Манолов.
Фабио Капело, който поема на терена диригентската палка от безличния в този мач Ривера, връща един гол, но краят на първата част идва при резултат 3:1 за домакините, след като Альоша Димитров бележи от дузпа. Милан получава три гола само за 40 минути, след като средната, стандартна му пропускливост по онова време е един гол на 180 минути. Но усетили слабостта на съперника, българите не тръгват да бранят добрия резултат, а продължават да търсят увеличаване на разликата през второто полувреме. И шансовете са много, но за съжаление само Паунов успява да отбележи още едно попадение веднага след почивката, след като междувременно Коловати е върнал един гол. При 4:2 доминиращият тим на терена остава Академик и само по-чудо разликата не набъбва в последните 40 минути на двубоя. Домакините атакуват масирано, пресират във всяка част на терена и владеят инициативата. Но по старото правило – не вкараш, ли ще ти вкарат – десет минути преди края след грешка при статично положение Капело бележи втория си гол в мача и оформя резултата “само” на 4:3.
На реванша на “Сан Сиро” Академик, макар и да получава два бързи гола, не вдига бялото знаме и отново демонстрира нападателния си футбол. Австрийският съдия Ерих Линемайер обаче прави всичко възможно да осигури комфорт на титулувания домакин. Връх на неговото безочие е отмененият гол на Илия Чалев. Академик отпада, но с това слага началото на упадъка на Милан.
Академик не се вмества в никакви категории. Спрямо днешните представи за футбола случилото се с този отбор през 70-те години на миналия век може да се смята за чудо. Успехите на българския студентски клуб са направо от космическа величина спрямо тези на сродни отбори в Европа като Академика (Коимбра) или Академиск Болдклуб (Дания). Аналогични клубове има в Южна Америка, но при съвсем друга футболна култура.
Мачът на мачовете за варненския Спартак преди 31 години
19 октомври 1983 г., Варна – стадион “Юрий Гагарин”, 1/8- финал, КНК
ЖСК “Спартак”- “Манчестър Юнайтед” 1:2
.jpg)
Спартак без никакви резерви може да се нарече варненският футболен европеец. Той е вторият наш отбор след ЦДНА, играл в европейските турнири. Варненци получават честта да са първите родни дебютанти в турнира за КНК през 1961 г. Изправят се срещу Рапид (Виена) и завършват героично 0:0 първия мач. На реванша обаче гостите стигат до погром с 5:2 и така приключва първото участие на наследниците на Шипченски сокол.
22 г. по-късно Спартак с ЖСК отпред на името излиза в същия турнир. Посещението на Манчестър Юнайтед във Варна е сред най-важните футболни събития в морската столица. Когато жребият изправя българския тим срещу Манчестър Юнайтед, цяла Варна и България са на крак. Само година след завръщането си от изгнание в “Б” група, ЖСК Спартак излиза срещу един от най-големите клубове в света. За двубоя край морето от цяла България се събират най-запалените фенове на „червените дяволи“ да гледат на живо величията Брайън Робсън, Франк Стейпълтън и сие. От Англия пристигат около 300 фенове.
Те са настанени в хотели в самата Варна, където пресушават бирените запаси за едно денонощие. Официалната делегация, водена от Боби Чарлтън, е настанена в хотел „Дружба“, известен като Шведския. Състезателите на Спартак са на лагер на няколко километра от тях в станция „Ален Мак“.
За този мач Спартак са облечени с чисто нови екипи и анцузи „Пума“. Пламен Христов, който е нещо като варненския Гибон във футбола, известен с уменията си да свири на китара, успява да омае английската делегация още в първата вечер и до късно ги забавлява с балади. На сутринта преди мача от благодарност Боби Чарлтън се снима в хотела с почти целия тим на Спартак. Мениджърът Рон Аткинсън привлича най-големите звезди, съставя невероятен отбор от личности и през сезон 1983/84-та тимът изглежда вече готов за велики подвизи след спечелената Купа на Англия. Във Варна Биг Рон довежда съзвездие от знаменитости. Почти няма играч, който да не е национал. Седем от тях са участвали на световното Испания 1982. Изборът е толкова голям, че извън състава за Варна остават легендите Стив Копъл и Лу Макари. На пейката е Реми Мозис, а бъдещата суперзвезда Марк Хюз не влиза в групата.
19 октомври 1983 г. е изключителен ден за Варна. В късния следобед на несъществуващия вече стадион “Юрий Гагарин” рамо до рамо се появяват местните герои от ЖСК Спартак и великите британци от легендарния Манчестър Юнайтед. Никога преди и след това “червените дяволи” не са гастролирали на българска земя. Не само варненци, но и фенове от цялата страна, включително и многобройните привърженици на Манчестър Юнайтед в България са на стадиона. По време на самата среща стадионът е фрашкан до козирката, дори най-ниските редове са пълни, независимо от нулевата видимост към терена.
Публиката, която е около 45 000 души си е глътнала езика от възхищение само защото вижда такива велики футболисти и не подкрепя с възгласи своите. Гостите се възползват от това и още в 9-ата минута Норман Уайтсайд намира Робсън за първия гол. Замирисва на разгром, но 2 минути по-късно се случва чудо.
Отсъдено е нарушение пред вратата на Юнайтед, фирменият изпълнител Живко Господинов стреля в стената, но съдията Ешвайлер нарежда пребиване. И левият бранител Румен Димов промушва топката през стената и тя спира зад слисания Гари Бейли. Историята за Димов вече е написана, неговите разкази вече са се превърнали в епос. Гостите контролират мача, превъзходството им в средата на терена е отчетливо, където Робсън е във вихъра си. Нормън Уайтсайд, Арнолд Мюрен, Рей Уилкинс допълват мощта на английската агресия.
В началото на втората част неизбежното се случва – Артър Греъм засича центриране и гостите отново водят. Мачът приключва под контрола на “червено-белите”, които аристократично не покачват резултата. Празникът във Варна обаче е пълноценен. Градът вижда на живо един от най-харизматичните клубове в света, при това с най-големите му звезди.
На реванша в Манчестър нещата се развиват по логичния начин. Още в началото централният нападател Франк Стейпълтън вкарва със страхотен прехвърлящ удар, а след още половин час удвоява резултата.
Но пък феновете на отбора имат спомените от великия мач с Юнайтед!
19.03.2014, socbg.com
