Испански треньор избра да пробие във футбола през България

Има хора, за които де­нонощието все едно е от 48 часа. За тяхната суперактивност има различни мотиви, но в повечето случаи усилията, които полагат, заслужават ува­жение.

Един такъв човек опре­делено е Пабло Караско Гомес. Роденият в Севиля на 28 юни 1987 г. испанец е твърдо решен да пробие във футбола. Напористи­ят андалусиец се подвиза­ва в областта на кондиционната подготовка, но това е само едно от перата на богатата му за един все още ненавършил 30 г. чо­век биография.

А за старт на този поход към големия футбол (Па­бло вярва, че ще стигне до него) той избира България.

Като начало взема ба-калавърска степен от университета в Севиля по спортна наука. Учи за нея 5 г. В Испания има такава обща специалност, а не само за всеки спорт отдел­но. След това завършва 1 г. магистратура по физи­ческа подготовка и рехабилитация.

Започва работа в трета ис­панска дивизия като кон­диционен треньор. В Ис­пания обаче по това време - 2012 г., настъпва криза и затова решава да се премести в чужбина.

„Избрах да се пробвам в България заради уни­верситета. Исках да на­правя докторантура в НСА. Испанският фут­бол тогава бе на върха. Често съм казвал, че Иниеста не знае на колко хора е дал работа с по­бедния си гол на светов­ното през 2010 г. При­стигнах в София и първо отидох в НСА. Обясних, че съм кондиционен тре­ньор и си търся работа. Запознах се с Михаил Мадански и Иван Санадски. От испанското по­солство пък ми направи­ха контакт с Давид Родригес, който бе аси­стент на Любослав Пе­нев в националния отбор. Та от НСА ме свързаха със спортния директор на „Локо" (Сф) Кристиян Добрев", разказва в типичния за испанец речитатив като картечница. Става осо­бено интересно, когато обяснява как е бил по­срещнат в „Надежда".

„Тогава на български знаех само „добър ден", а не всички говорят ан­глийски. Затова винаги бях с един приятел - Деян, който ми помагаше при комуникацията извън терена. И започнах рабо­та като кондиционен треньор на втория отбор на „Локо". Без заплата. Само за да ме видят как работя. Пристигнах си с всички материали - с па­рашути, уреди и т.н. Гледаха ме, все едно идвам от НАСА. Изваждам си компютъ­ра да правя тестове и един човек ми казва: „Прия­тел, това е за „Реал" (М). Тук не работим така." Но лека-полека започнахме. Явно имаше хора, които го оцениха, защото трень­орът на вратарите на пър­вия състав Владимир Манолков ме викна да му по­магам", продължава Па­бло.

Тъй като не получава пари от футбола, започва да си търси работа. Намира си такава в колцентър. За целта за малко по­вече от един ден изучава из основи една видеои­гра, за която като служи­тел на въпросния кол­център - TELUS, трябва да дава информация във всякакви детайли чрез имейли. Играе на нея 40 ч и се явява на интервюто.

„Взеха ме и така започ­нах да снова между „На­дежда" и мола на „Цари­градско шосе", където беше офисът. Беше мно­го интензивно и измори­телно. Продължи 1 г. Разбра се, че в „Локо" няма да получа работа срещу заплащане, и се върнах в Мадрид. Започ­нах да уча педагогика. Като имаш завършена една бакалавърска сте­пен, някои изпити се по­втарят и така става по-лесно. Тогава също спе­челих конкурса на една банка и получих стипен­дия. Трябваше да си избе­ра къде да работя, а бан­ката да ми плаща запла­тата там. Отидох в колеж в Севиля, който имаше футболен отбор. В университета в Мадрид има­ше ускорена програма, при която трябваше да съм там в петък, събота и неделя съответно 8,12, и 8 ч. Та в петък рано сутринта пристигах в Мадрид и в неделя следо­бед се прибирах в Севи­ля. Пак през тази година онлайн подобрих позна­нията си по английски. Свърши и тази интензив­на година и си казах, че не мога повече, и реших да се върна в България да се освежа", изстрелва нова­та доза изречения симпа­тягата.

Свързва се пак с Кри­стиян Добрев. Той обаче му обяснява, че нещата в „Локо" не вървят на до­бре, и го насочва към свой приятел, който има футболна академия. То­ва е школата ДИТ на Ру­мен Чандъров. В нея се търси кондиционен тре­ньор. „Разбрахме се за за­платата и започнах. Сис­темата бе различна и се наложи да се приспосо­бя. Но това е нормално във футбола - всеки има различни виждания. Ка­то кондиционен специа­лист мога да работя с ня­кои треньори, а с други -не. В този период често посещавах института „Сервантес" и там срещ­нах човек на име Борис Станков. Запозна ме с баща си -треньора Александър Станков. Той хареса вижданията ми и каза, че можем да работим заедно. Тогава обаче бе приключил с , ДГоко" (Пд) и ме свърза с една клиника по физиотерапия и рехабилитация. Започнах работа и там ос­вен в ДИТ. В клиниката се запознах с много водещи футболисти. Те харесваха работата ми и искаха и ин­дивидуално да се занима­вам с тях като кондицио­нен специалист. В испан­ското посолство и „Сер­вантес" също знаеха за специалността ми. Хора оттам поискаха също да ползват услугите ми като личен треньор. И отново се натрупаха много анга­жименти. Така година и половина. После имаше вариант да ида с Мадански в „Монтана", но не се раз­брахме с клуба. Продъл­жих в ДИТ", продължава разказа си испанецът. Стига до поредния обрат в житейския му път, който го отвежда в Африка.

„В един момент тре­ньор, който е работил в „Локо" и ме е наблюдавал - Росен Илков, ми казва въобще без да се познава­ме лично, че отива да пое­ме отбор в Судан. Попита ме: „Готов ли си?". „Кога почваме?", бе отговорът ми. И тръгнахме за Хартум миналия януари. Там беше 50 градуса. Посрещ­на ни лично президентът на „Ал Мерик", чийто втори отбор трябваше да водим. Покани ни и у тях. Ядохме върху вестници без прибори. Бяхме само мъже, макар че в къщата видях жена и деца. Това беше първият ми досег с мюсюлманска държава. Трябваше да правим про­грамата за тренировките спрямо часовете за моли­тва. Свършваха упражне­ния и те веднага сваляха чорапите и бутонките, за да се молят. Между дру­гото, в Судан напреднах много с българския, тъй като с Росен общувахме на него. Той беше рабо­тил 10 г. в Саудитска Арабия и знаеше араб­ски и малко английски. Та в отбора се говореше и на трите езика. По вре­ме на мач беше като цирк", спомня си афри­канския си период Па­бло.

С Илков изкарват в Су­дан 2 месеца. Заели са ме­стата на местни хора, които обаче остават да работят с тях и те започват саботажи. Забравят да напоят те­рена, няма го ключа за съблекалнята или помпа за топките и т.н. И през март двамата се приби­рат в България.

„Продължих с доктор­антурата си в НСА. Тя е общо 3 г. Сега карам вто­рата. Правя я на англий­ски език. Започнах и ка­то преподавател на чуж­денци заради английския в НСА, тъй като това е част от докторантурата. Миналия септември ре­ших обаче пак да работя. Намерих си позиция в друг колеж в Севиля, от-нова като кондиционен треньор. В него общувам с играчите на английски, което също е добре. Ан­гажиран съм там до юни. Поддържам обаче кон­такт с Александър Стан­ков и други български треньори и при поява на предложение може да се преориентирам", за­вършва испанецът, из­брал България за място, откъдето да тръгне към по-сериозни предизви­кателства във футбола. Отчитайки енергията и желанието, които влага в това, най-вероятно ще успее.

Константин Ботушаров, "24 часа"