Това трябваше да е анализ за мачовете от турниpa за Купата на България. Кой бил, кой паднал, кой какво показал. Повечето мачове не мога да ги коментирам като очевидец, но резултатите са показателни. Общо взето, като изключим Лудогорец, който показа кой кой е във футбола, навсякъде трагична продукция на най-добрите български отбори. Близо половината от тях отпаднаха още в тази фаза, останалите с огромна мъка продължиха напред. И понеже българският футбол си е пълен фарс, трагедията лъсна в този кръг от турнира за купата.
Както и през миналата година, се видя, че романтиката в тази надпревара е жива. Показаха я най-вече Локомотив София и Септември, доволни от себе си трябва да са в Царско село, Оборище, Бистрица, възкръсналият Литекс. Това са българските отбори, съставени от български играчи, поддържани от български меценати с българска умереност. Без съмнение има колосална разлика във финансовите условия, но на терена играчите се постараха да ги заличат напълно. И да поставят с пълна сила въпросът истински ли е професионализмът в България? Има ли смисъл да бъдат привличани толкова много чужденци, след като българските момчета на гол ентусиазъм се стараят да играят приличен футбол.
Преди 5 или повече месеца гледах на живо тогавашния ЦСКА на Янев и на консолидираната червена публика срещу София 2010. Червените на шега вкараха три-четири гола, имаха положения за още три пъти по толкова. Мачът беше атрактивен, публиката доволна от зрелището. София 2010 се представи също достойно, направиха си и своите положения на "Армията". Вече под името Царско село същият отбор се изправи срещу лидера на Първата професионална лига Левски. До 75-ата минута нямаше нито един привлекателен момент в мача. В споменатата минута Аденижи вкара феноменален гол. фантастичен, невероятен, виртуозен гол. Но това бе единственият футболен момент в целия мач. Питам се и отговор не искам, какво е по-добре за публиката. Един скучен мач като този вчера с един фамозен гол, или онова, което гледах преди няколко месеца. Какво иска да гледа публиката в крайна сметка.
С други думи, да приветстваме романтиката, която някои по света преобразуваха в движението "Не на модерния футбол". Много основания да го направим имаме и ние. А прекрасни моменти като случилото се в "Надежда" в два поредни дни дават упование, че някога на дебелите глави ще им просветне и ще прогледнат какво може да върне желанието на хората да гледат български футбол. Със сигурност няма да ги върнат Перес и Бурабия. Това са хора, дошли да работят за заплата. А футболът не е работа в обикновения смисъл на думата, футболът е нещо велико. Нещо, което се работи с удоволствие. И понякога той избира за своя отбор момчета като Дани Пеев, а не като изброените по-горе. С един пас да направи проходна пешка за историята. Това не е агитация против чужденците, просто сега не е моментът за тяхното присъствие. Не случайно Йорданеску се пържи в собствен сос. Събрали са му от кол и въже някакви гастарбайтери, които не усещат футбола като колективна и отборна игра. Онези миналата година го усещаха и се превръщаха в лъвове на терена. Тези са само за заплатите.
За футбола е добре Локомотив София и Септември да печелят, да вървят напред и да правят хората щастливи. Жестока заблуда е, че се дължи на подценяване и недооценяване. Високото ниво на професионалния футбол у нас е трагично и това позволява на романтиката да шества безконтролно. И турнирът за купата май се превръща в единственото футболно зрелище за годината. Защото наистина има футбол.
Жаклин Михайлов, "Тема Спорт"
