Ако имаше някаква константна величина около националния отбор, то това бяха непрекъснатите преувеличени очаквания. Съчетани с постоянните сравнения какво било еди кога си и как ако играчите си повярват, ще постигнат отново четвърто място в света. Откакто Ивайло Петев си тръгна и дойде Петър Хубчев, най-накрая футболистите слязоха на земята. Признаха си, че са много слаби и някак станаха по-симпатични на публиката Една доста случайна и измъчена победа над Беларус бе приета с умерено отношение. Сега преди мача с Холандия Петър Хубчев даде и трите варианта във футбола, но някак си се подразбра, че трябва да чакаме най-лошия в градацията. Този с достойната, минимална загуба. И най-нелепото ще е, ако вземем да бием случайно Холандия, защото тогава отново ще се отприщи онзи бесен патриотичен бент. И отново ще има мечти и надежди за класиране в Русия. Което нямаше да е никак лошо, ако след това не следваше задължителното приземяване. И отново, тези са пълни лигльовци, за нищо не стават, не могат да играят и така нататък. И махалото се размахва така, че да не може да бъде спряно. Тези променливи състояния дори вече могат да получат специален медицински термин. Нещо като Синдрома на националния от бор на България.
Тук идва ролята на фактора Хубчев. Предишните треньори демонстрираха една слабост, искаха България да се съпротивлява успешно. Някои дори си въобразяваха, че може да играят наравно срещу съперника. Хубчев не показва никакви индикации на подобен романтизъм. Проблем за Хубчев ще е, ако има наистина силно поколение, тогава, виж, ще отнесе много критики, футболът на Хубчев е точно за такива средняци като сегашните ни национали. И затова след всеки мач ще остава някакъв привкус на задоволство, че дори са надминали себе си.
Един важен елемент липсва в цялата картина. От години националният отбор на България е фрагментиран. Няма ядро, няма стълбове, няма обиграност, няма приемственост. Играчите идват от различни посоки и на практика не се познават. Тренират една седмица, но това е твърде малко, за да се изгради силна отборна игра. И това се вижда по време на мачовете. Ивелин Попов си играе неговото, но другите не го разбират. Горе-долу така е с Жоро Миланов, така ще бъде и с Чочев. Ако беше Дяков на терена, той пък съвсем е вкаран в шаблона на Лудогорец. И националният отбор остава без свой стил. През цялото време избягвам сравненията с великото поколение, но не може да се подценява фактът, че Пенев, Костадинов, Трифон Иванов, Стоичков имаха по 200 мача заедно в ЦСКА. А Сираков, Кременлиев, Цветанов, Янков, Хубчев, Боримиров по 100 мача заедно в Левски. Условно казано, и като се прибавят и мачовете общо на националите от Етър Велико Търново, се вижда, че тези играчи се разбираха със затворени очи. Не на последно място онези играчи бяха в симбиоза с публиката, а във футбола тя е най-важният фактор. А сегашните имат спорадични запознанства. Ако например Лудогорец за тези седем години съществуване и нечувани успехи бе изградил 5-6 българи, това щеше даде шанс на националния отбор да играе по подобен начин. И да се вдигне в йерархията.
Много се говори за младите играчи, но проблемът не е В тях. И няма какво да им се търсят и откриват кусу-ри. Ако им бяха създадени условия да се развиват като предишните, тогава имаше място за претенции. А сега децата са на принципа всеки се оправя както може. Всеки първо гледа да си намери работа и доход, а чак след това си позволява да мечтае и за триумфи. Дървета без корени, и националната фланелка им е само част от неофициалното облекло.
Жаклин Михайлов, Тема Спорт