„Мисия Лондон” или „Мисията невъзможна”

България се е класирала едва два пъти на финалите на европейските първенства по футбол.

 

Това донякъде е въпрос на терминология, защото през 1964 г. нашите се класираха между 16-те най-добри, а четири години по-късно - дори в топ 8 на континента. Тогава европейските финали се разиграха от едва четири отбора, което предопределяше изключителната им елитарност. През 1980 г. за първи път имаше цели 8 участника и групова фаза, а първенството в Англия през 1996 г. вече порасна двойно -до 16 отбора, разделени в четири групи. Тук може би трябва да отворим скоба, че стартиращият с квалификациите си в петък, 3 септември шампионат на планетата ще затвори страницата на 16-участниковите първенства, за да отгърне нова. През 2016 г. незнайно къде финалист ще е почти всеки втори европейски отбор. Президентът на УЕФА Мишел Платини клекна на Източна Европа, с чиито гласове бе избран, и се съгласи финалистите да са 24. Това би означавало на следващото световно да играят примерно 136 отбора или някъде там.

 

Все пак именно футболното разширение на Европа доведе до първата поява на България на европейски финали. Това стана през 1996 г., като в началото на квалификациите Пеневата чета, използвайки инерцията от полуфинала на световното в САЩ, мачкаше всичко по пътя си, включително бъдещия първенец на континента Германия. Него бихме 3:2 в София, като губехме 0:2.

 

Второто ни участие бе осем години по-късно в Португалия. Там всъщност е първата и единствена реализация на поколението на Митко Бербатов, Стилиян Петров, Мартин Петров, Димитър Иванков, Георги Пеев и неколцина други, родени в края на 70-те и началото на 80-те години своя последен шанс - на пръв поглед минимален, с оглед на състава на квалификационната ни група и материала, с който разполага настоящият старши треньор Станимир Стоилов. При това второто е далече по-притеснително.

 

Българското първенство не е слабо. То е ужасяващо слабо. И най-слаби в него са защитниците, в частност централните. То не, че крайните (бековете) са цвете, но поне тичат, мъчат се да подават, пречкат се на крилата. Пък и при днешните схеми от типа 4-2-3-1, докато се придвижат външните халфове достатъчно напред, те успяват да се приберат или някой им идва на помощ.

 

Но с централните е уникална трагедия. И това е много тревожно с оглед на факта, че идват две гостувания на британски отбори -първо на Англия, после на Уелс. Между тях приемаме черногорците, които и евентуално без едната от звездите си - Йоветич, могат да ни изпотят, ако не нещо повече. Но всъщност от „Мисия Лондон" -мача на „Уембли", до голяма степен ще зависи дали класирането няма да стане „Мисията невъзможна".

 

Последното ни класиране на европейски финали дойде именно след старт с два мача с основните ни съперници.

 

През 2002 г. разнебитеният отбор на Стойчо Младенов (0:2 у дома с Дания и 0:6 с Чехия в Прага) бе преобразен за броени месеци от Пламен Марков и взе 6 точки срещу Белгия в Брюксел и Хърватия в София. Впоследствие бихме само Андора два пъти и Естония в София, но това ни стигна за предсрочно класиране.

 

Подобна е ситуацията и сега. Ако презимуваме с 6,7, дай боже - с 9 точки, то почти сигурно ще се радваме, ако не на директно класиране, то поне на някакъв бараж срещу по-елементарен съперник от рода на Словения или Латвия. Разбира се, дивидито с този сценарий се продава във видеотеките на щанда за научна фантастика. Защото въпреки тупането в гърдите след загубата (?!) от Русия в Москва все още ми се струва, че има два варианта за класиране на българския национален отбор на финалите на европейското първенство - реалистичен и фантастичен. Тоест, или идват извънземни и ни класират, или при фантастичния сами се класираме.

 

Ситуацията във футбола е почти както във фигурното пързаляне и волейбола - в единия спорт спечелихме две световни титли при танцовите двойки с една пързалка и половина в цялата страна, а в другия станахме трети на планетата, а нямаме нито една читава зала, та дори в Световната лига ни пускаха по милост.