Великият халф Димитър Якимов на 70 години

Понякога неизречените думи тежат повече от всички словоблудства на планетата. А мълчанието отеква по-силно от шумния панаир на словесната суета - кой е поредният манекенски скалп на колана на някоя набедена футболна псевдозвезда и кой чалга клуб е бил обърнат с хастара навън след „титанична" победа.

 

Нарекоха го Поета с футболни обувки, а вместо „да рецитира стихове" пред пълни зали и стадиони, той доброволно избра да стане цар на тишината и не потърси късна и абсолютно заслужена слава. Веднъж се обърнах към него на тържество на любимия му ЦСКА: „Знаете ли коя е най-голямата ми журналистическа мечта?", „Коя", заинтересува се той. ,Да направя интервю с Димитър Якимов". „Ще си останеш само с мечтата", позасмя се футболното величие.

 

Предварително знаех, че начинанието е кауза пердута - повече от три десетилетия той не дава изявления по никакъв повод.

 

 

Неговата защитна броня за кофите с помия, които се изливаха над главата на един от най-ярките ни футболни таланти и със сигурност най-добрия дрибльор, когото са виждали българските фенове.
 

На световното първенство в Англия през 1966 г. на мач с шампионите на планетата в един момент направи смешен дори Пеле (отвърнал му с ритник), с финт засенчи и Гаринча. Не му липсваше самочувствие - игра като равен с равен и срещу Мацола и Ривера, Еузебио и Боби Чарлтън, а бразилецът Диди, вече като треньор, даваше мило и драго, за да го привлече в турския „Фенербахче". Бе обаче роден твърде рано за перестроечните времена и си остана зад Желязната завеса. После сам избра миманса зад завесата, а не светлините на камерите.

 

Защо? Следващите редове са опит за отговор. Със сигурност завистта е национален спорт у нас, не футболът. В годините на най-голямата му слава му измислиха пренебрежителен прякор -Дъвката. Доморасли капацитети обясняваха, че правел бавна играта на отбора с „бродериите" си на терена. Опитваха се дори да му спре-тват нещо като строеви преглед - ходел размъкнат по терена, защото носел по-голям номер фланелка и гащета, а обувките му били кърпени многократно. Вярно – изкара цялата си кариера само с три чифта, но те сякаш се бяха сраснали с краката му и чрез тях топката послушно изпълняваше всяко негово желание.

 

И когато всички други аргументи свършваха, по неподражаем социалистически начин го обвиняваха, че води „упадъчен начин на живот" и залита по хазарта. И видите ли, два пъти се бил развеждал. Разправяха и цветиста история за повода за преждевременното му „пенсиониране" от терена. Компанията му се скарала в елитно заведение с друга тумба - на сина на партиен велможа и номенклатурчиците били малко понабити. Докъде свършва истината и откъде почва чистата фантазия, днес никой не може да отсее с точност.

 

Момчето от столичния квартал Коньовица, което на 12 август закръгли годините си на 70, бе майсторът на решителното голово подаване. Да, ама във футбола славата остава за голмайсторите, се мъчеха да омаловажат заслугите злословещите зад гърба му. Това обаче не му попречи да вкара повече попадения от Георги Аспарухов в „А" група и толкова за „червените", колкото и Петър Жеков. И още един парадокс - и досега е най-резултатният футболист на ЦСКА в евротурнирите с 11-те си гола.

 

Не беше партиен член и по тази причина не можеше да бъде величан от конюнктурните „слънчогледи" в столичните редакции, които само търсеха повод да му отмъщават за мълчанието към тях.

 

Но нямаше пречка двамата с Аспарухов да бъдат първи приятели.

Те имаха различни футболни характеристики (Якимов никога не се научи да отиграва топката с глава и предпочиташе да използва тази част от тялото си за мислене няколко хода напред на игрището), но ги обединяваше неистовата жажда за феърплей във футбола. Стоически понасяха ритниците на посредствените грубияни и рядко отвръщаха на провокациите. Веднъж, по време на напечено вечно дерби, Митата дори смъмри съотборник, че играел нечисто срещу Аспарухов. Спортсмен до дъното на душата си, той ненавиждаше неправдите и въставаше срещу тях.
 

Българският футбол през 60-те и началото на 70-те години на миналия век бе немислим без забележителното му присъствие. Но звездата му изгря още в края на 50-те, когато нена-вършил още 18 допринесе за първия голям успех на футбола ни - евротитлата за юноши. Направи го по фирмения си начин - с неподражаем дрибъл в незабравим мач с Германия, водена от великия Хелмут Шьон. Премина няколко съперници като колчета за слалом, литна и вратаря с неуловим финт и влезе с топката във вратата.

 

През 1961 г. вкара първия „златен" гол в историята на футбола ни, класирал ни за първи път на световни финали - в бараж срещу французите, които в онзи момент бяха трети на планетата. После дойдоха подвизите на Гунди във Флоренция, на Емо Костадинов на „Паркде Пренс" и на Ицо Стоичков през лудото американско лято на 1994-а. Не си спомням някой друг на 20 години да е правил нещо толкова значимо в нашия футбол, макар и досега някои удобно да го премълчават. Силен негов шут отдалеч леко се отклони в защитник и попадна във вратата, французите също „забравиха" за него в алманасите си и обявиха попадението му за автогол на Льорон. През 1965 г., в друг бараж

- срещу Белгия във Флоренция, хвърли един от своите неподражаеми пасове в дълбочина към Аспарухов и България отново се класира за световни финали. И третото ни участие - в Мексико през 1970 г., дойде с решителния му принос в квалификациите, особено за 2:0 над Холандия.
 

Якимов стана трансмисията между две славни генерации на „червения" клуб - ЦДНА на Иван Колев, Стефан Божков, Манол Манолов, Гацо Панайотов и ЦСКА на Димитър Пенев, Петър Жеков, Аспарух Ни-кодимов и Георги Денев. Изстрада тежката смяна на поколенията, свлякла „армейците" чак до 11-ото място в класирането, но допринесе за възкръсването на легендата с 4 гола в европохода до полуфинал на КЕШ срещу другия му любим клуб - „Интер" през 1967 г. Междувременно вкара 2 гола на „Барса" в коледен турнир и стана 7 пъти шампион, преди да си отиде от играта с горчилка.

 

Дайте път на младите, бе поредният стахановски почин в социалистическия ни футбол и изведнъж Митата, намиращ се в разцвета на силите си, се оказа ненужен. Само няколко месеца по-късно, през есента на 1973 г., на ЦСКА предстояха великите мачове с колоса „Аякс", които детронираха някогашните законодатели на тоталния футбол. Без Якимов, той вече бе твърде „стар" на своите 32 години. А ЦСКА май изпусна невероятна възможност с него да стигне до овакантения европейски връх...

 

Обещаваха му подобаващ бенефис - не стана, както и не го направиха „футболист на годината". На 41 години отново сложи екипа в официален мач - в кипърското първенство за Ермис Арадипу, който тренираше. И поне за кратко сбъдна съня си, че отново излиза за терена. С характера си на лидер и ярка индивидуалност бе подходящ за наставник на „червените", но никога не получи тази възможност. Вместо това му даваха всякакви „утешителни" канцеларски и селекционерски постове.