Българският национален отбор и лично селекционерът Ивайло Петев си изиграха добре картите и си спечелиха малка порция надежда преди квалификационния цикъл за световно първенство, започващ през есента. Това е важният извод след двете победи над Португалия и Македония. Ако през миналия октомври настроението около националния бе близо до точката на замръзване, изразено в 200-300 доброволни зрители на стадиона срещу Азербайджан, то за есента се очертава далеч по-голям ентусиазъм при завишен интерес. Тази последица, най-вече от триумфа срещу Роналдо и компания, няма как да бъде неоценена.
Но този филм вече е бил излъчван, нищо ново не бе добавено в сценария. Своите мигове на надежда имаха и
предишни национални селекционери, които се лутаха от сходни фойерверки в контролите до пълно пропадане, после в съществената част на квалификациите. Победите над Холандия при Пенев и сега над Португалия при Петев заблуждават, но не дават гаранция, че българският национален отбор ще спечели три важни точки срещу стойностен съперник за пръв път от 13 години насам. Тази така жадувана победа, която вече наистина ще преобърне на 180 градуса настроението, така и не се задава на хоризонта.
На генералния фон играта и победите в двете контроли е дори досадно да бъдат коментирани и анализирани. Две победи, постигнати при сходни обстоятелства с игра, която ни праща при скучните и безинтересни национални отбори. Тактика, построена изцяло върху защитните действия и контраатаката като единствен аргумент за постигане на резултат. Никой в Европа и света не може да се впечатли от подобен стил на игрово поведение и освен резултата след такива мачове друго не остава.
С такъв стил на игра България остава в периферията на футбола и единствено с огромен шанс може да стигне до класиране на голямо първенство. Но дори и това си е чиста самоцел, защото пак попадаме в групата на случайния превоз. Не вървим по пътя на една Исландия с национален отбор, за който тепърва ще се сипят суперлативи.
Това, което гледаме, е нищо друго освен едно голямо лутане. Сменят се треньори със съвсем различна визия за развитието на националния отбор. При един играчите се учат да контролират мача и да държат центъра на терена с безброй подавания, след това го сменя друг, който ги връща в наказателното поле и ги превръща в опълченци. Срещу Португалия и Македония видяхме най-добрите образци на шипченско опълчение, в буквален и преносен смисъл се хвърляха телата срещу противниците. Целта на нашите бе да дадат такава гъстота на наказателното си поле, при която просто да няма начин топката да премине. И наистина трябва да се признае, че това произведе малкото чудо да не получат гол в два поредни мача. Но до голямото чудо България да играе някакъв сносен футбол, който да се хареса и на неутралния зрител, сме отдалечени на светлинни години. За всеки анализатор е напълно ясно, че това ще е тактиката срещу франция, Холандия, Швеция, дори Беларус. Рушене и убиване на всичко футболно по терена. И ако противникът се поддаде, евентуално чакаме чудо. Дали ще го дочакаме, е съвсем друг въпрос. Защото това, което се получава в контролите, нещо не става в големите мачове.
Ситуацията срещу Италия в квалификацията бе сходна с тази срещу Португалия, но тогава Едер я фрасна от халите, Ники не я видя и първата голяма победа от много време насам пак стана мираж. Това почти със сигурност ще го гледаме отново и отново. Защото в квалификациите противниците вдигат леко нивото, повече им пука и тогава нашата несъстоятелност ни довършва.
Истината, която не може да бъде прикрита дори с такъв "исторически успех" като този над Португалия, е, че е пропуснатото в последните 15-20 години няма как да се компенсира. Липсата на правилна визия и последователност обричат българския национален отбор на вечна вегетация. На практика ние сме там, където е Македония независимо от победата ни с 2-0. Те ни биха преди три години, сега ние го направихме, но и двата отбора са близнаци в своята обреченост да са вечно четвърти или пети в квалификационните си групи. За да излезеш от блатото, ти трябва генерална промяна. А ние го караме с лъжа, най-голямата от които е, че имаме футбол. Не, нямаме футбол, нямаме клубове, нямаме дори стадион като този в Скопие, няма и да имаме силни национални отбори. Погледнете само резултатите на децата и юношите от последната седмица и всичко ще ви стане ясно. Все го докарваме до под кривата круша!
А иначе всеки има право на шанс за доказване. И след година и половина пак ще има пред националния стадион изказвания от сорта на "За нищо не ставаме, това ни е мястото във футбола". Всичко това е в реда на нещата, не е нормално обаче националният селекционер да посвещава победа на президента на БФС. Срамно е. За сведение на Пешев националният отбор не е на Боби Михайлов, а на България. И май това е системният проблем на българския футбол.
Жаклин Михайлов, „Тема Спорт”
