Пламен Константинов: Има Господ! Показах на Пранди кой съм

Сблъсъкът тази сряда между Зиратбанк и Модена прикова вниманието на всички български волейболни фенове. Въпреки че битката на евросцената за Купата на СЕV бе между турски и италиански отбори, за българите зарядът бе друг. Треньорската битка бе Пламен Константинов –Силвано Пранди. На 6 януари предимството дойде за италианският специалист, след като наказа Гибона с 3:1 в Модена. Може би точно това даде самочувствието на Професора да влезе в залата в Анкара и поздрави журналиста на "Меридиан Мач" с думите "Life is good. Every day I learn something new" ("Животът е хубав. Всеки ден научавам нещо ново").
 

В последната секунда на мача обаче триумфът и адреналинът, които изхвърлиха треньорската папка на десет метра във въздуха, бяха на страната на Константинов. Неговият тим би с 3:0 в Анкара, а след това спечели и "златния гейм" и така изхвърли Модена и Пранди от борбата.
 

Как се чувстваше победителят от волейболния дуел и каква поука взе за себе си – за това разказва Гибона пред "Меридиан Уикенд".
 

- Взе ли реванш Пламен Константинов от Силвано Пранди за това, че именно той те отстрани от националния тим на България?
- Още когато стана ясно, че може да се срещнем с Модена на Пранди си помислих, че съдбата си играе странни игрички с нас. При всички положения бе един вид реванш и ако кажа, че не съм го искал, ще излъжа. Показах на Пранди кой съм.

- Какво ти дойде на ум след победната точка в "златния гейм"?
- Не ходя на църква, но си казах "Може и да има Господ". Макар че точно обратното си помислих при 6:7 в "златния гейм", когато се контузи Селитанс – един от основните ни играчи. Той пък бе с основен принос за разгрома с 3:0 гейма в мача преди това. Тогава си помислих: "Абе, има ли Господ?! Не може след такъв мач, изигран до момента, да ми обърне гръб".

- Очакваше ли такава разгромна победа? Надиграхте Модена по абсолютно категоричен начин....
- Не, в интерес на истината - не. Мисля, че отбор като Модена не може да очакваш да го победиш по този начин. Това е отбор с 12 състезатели, като всички са или с приличен опит, или млади и изключително талантливи волейболисти. С много опитен треньорски щаб, статистиците са най-добрите в Италия, хора, с които съм работил и знам за какъв професионализъм става дума и не мога да кажа, че съм очаквал такъв разгромен резултат. Очаквах, че можем да ги победим, но не и по такъв категоричен начин.

- Това ли беше най-важният мач за теб за годината? 
- Не, един от важните, но не и най-важен. С този мач нищо не съм спечелил – само продължаваме напред. Важните мачове са тези, които пишат история, които носят титли. Естествено, история има и в този сблъсък до някаква степен, защото за първи път турски отбор отстранява италиански. Това не се е случвало, така че има своята тежест, но нищо все още не е спечелил отборът. Бих съжалявал, ако някой си помисли, че това е максимума ни. Напротив – сега е важното да използваме шанса да продължим напред и да стигнем колкото се може по-далеч.

- До момента в дебютния ти сезон като треньор имаш само две загуби... Очакваше ли такъв старт в това поприще?
- Абе, аз си вярвам. И според мен трябва да е така. Разбира се, не прекалено, но човек трябва да вярва в това, което прави. Аз нямаше да се захвана, ако не съм вярвал, че това може да е моето призвание. Този въпрос все още си го задавам, защото треньорската работа е и много неблагодарна. Може да бъде сладка, но и неблагодарна.

- Трябва ли добрият професионалист да е и добър човек?
- Във всяко едно отношение професионализмът е до време. Според мен е много по-важно, независимо от качествата, които имаш като професионалист в някоя сфера, да останеш човек. Защото в един момент на професионално ниво няма да имаш възможност да се изявиш и да говориш, и тогава остава само човешкото. И когато човешкото липсва, остава едно голямо нищо - изтриваш всичко, каквото си градил като професионалист. Винаги ще ти потрябва човешкото отношение и когато го потърсиш, няма да го получиш. Може да си страхотен треньор, но отвратителен човек и отборът да не може да те понася, но в същото време да те уважава като професионалист. Един ден ще ти потрябва отбора да изиграе един мач заради теб и когато го поискаш, няма да го получиш. А този мач може да се окаже целия свят за теб.

- Като състезател си печелил много тежки и важни мачове – титли, медали. Сега спечели също много важна битка, вече като треньор. Кое е по-сладко?
- Различно е. Когато видиш отбора ти да играе така, има едно удовлетворение, различно от това на игрището. Емоционално играейки е може би по-сладко. Треньорската работа е много по-тежка и по-обхватна. Като състезател имаш щаб, който трябва да подреди и организира нещата и ти в крайна сметка само консумираш тази организация. И двете са сладки, но по различен начин, различен вид усещане.

- Къде виждаш българския национален отбор през тази година и как виждаш смяната на Пранди със Стойчев?
- Това е въпрос повече към щаба. Според мен зависи от много неща. Промяната на един треньорски щаб може да доведе до някакви моментни катаклизми. Радо е изключително амбициозен, работлив и максималист. Той има един плюс – познава манталитета ни, познава и състезателите. И това ще му даде по-бърз старт и аклиматизация. Но дори и най-малката загуба на време може да се окаже фатална, защото е предолимпийска година. Фатална дотолкова, че може да се изгуби един олимпийски цикъл. Затова е винаги рисковано една такава промяна. Моето мнение е, че един треньор трябва да бъде оставен да подреди отбора си, да му даде едно лице, за което е нужно време. В крайна сметка винаги ще има доволни и недоволни от решенията на треньора, но не трябва постоянно да се търси промяната.

- Провал ли беше миналата година за отбора?
- Като поставени цели – да. Беше провалена година с оглед на целите, които си поставихме и не изпълнихме. Но като игра не мисля, че е била провал. Отборът беше в добра форма, имаше хора, които изиграха най-доброто си първенство. Така че за мен проблемите бяха повече тактически и психологически. Но не може да се отдаде всичко на една грешка. Отборът е затова – да поправи грешката на съотборника си. Така например след най-коментираната наша грешка на световното първенството – контрата на Тошко в мача срещу Куба, която той заби в мрежата – не трябваше да даваме следващата топка. Там е въпрос да съхраниш концентрация, да минеш напред, а не назад.

- На практика по-късно изпуснахме и два мачбола...
- Да, имаше и моменти, в които не поехме риска. Изчаквахме кубинците да сгрешат, а ние – да играем на сигурно. Което има две страни. Защото Куба е много грешащ отбор и има логика и в едното, и в другото. Но има моменти, когато трябва да се нагърбиш и да поемеш отговорността. Мисля, че там не дадохме максимума от себе си, а чакахме те да сбъркат. Като цяло на световното имаше неправилно разпределение на отговорностите в отбора. Опростена игра – не може да правиш една и съща тактика за всеки един съперник. Стилът ти на игра се изгражда на базата на качествата на състезателите, с които разполагаш. Ние не използвахме качествата на това, с което разполагаме. България винаги е имала силен сервис, нападение и блок. Никога не сме били големи защитници, никога не сме били търпелив отбор. И търсейки подобрение в по-слабите ни елементи, загубихме елементите, които имахме. Кое е правилното – в крайна сметка резултатите го показват.

- Алекно се връща начело на Русия, след като и там италианец (Баньоли – б.р.) се провали, можем ли да направим паралел с българския тим и ситуацията при нас?
- Имаше и позитиви в смяната на Марто Стоев. Пранди добави някои неща, които са ни липсвали. Видяха се неща, които не сме ги правили. За мен грешката на Силвано е, че към онзи отбор, с който разполагаше, първо трябваше да добави. Той тръгна със стратегия все едно, че ще бъде треньор на националния отбор в следващите десет години. И реши, че трябва да се даде прекалено рано път на млади състезатели с прекалено далечна перспектива. Идеални хора няма, а също така и треньори, но не трябва да се забравя, че Мартин даде много на националния отбор. Постигна резултати, които не бяха постигали отдавна. Спечели два медала поред, което България не е правила никога. На нас ни е присъщо след медал да правим катастрофа. Може би така стеклите се обстоятелства в Пекин го лишиха от възможността да постигне по-добри резултати и на олимпиадата, което щеше да промени тотално крайната равносметка от работата му.

- Стойчев спомена и натурализирането на чужденци, правилна ли би била една подобна тактика?
- Ако го е казал, е направил грешка. Основната стратегия на българския волейбол е изграждане на млади състезатели, моменталното им изваждане по чуждите първенства, където да ги доразвият и след това да играят за националния отбор. Това ни е стратегията и политиката. Според мен това трябва да се промени в посока първенството – безцелното или безпринципно продаване на състезатели където и да е, за да се вземе някой нов - трябва да спре. Трябва стратегически да се мисли дали това е правилното място за този състезател, дали това е неговото първенство и отбор и ще работи ли с подходящите хора, за да израсне.

- Къде е мястото на националния отбор на световната карта?
- В елита. Мястото на България при всички положения е сред първите 5-6 отбора в света. В момента разполагаме със състезатели, които никога не сме имали в историята на българския волейбол. Въпросът е, че винаги нещо малко ни липсва. Трудно ще имаме постоянен национален отбор, както и толкова качествени състезатели в едно поколение, просто защото сме малка държава.